Георги Коновски - Ранни мемоари

Което одеяло сваляхме, сядаха отгоре му петима стари кокали, а новобранците влачеха, та паркетът заблестяваше.

Стените бяха бели, макар един път да ги боядисахме. По-скоро…

Абе, подред.

Събота, отпуска, отиваме в „Бангладеш“. Така викахме на една кръчма в циганския квартал — по-скоро барака, ама скрита от патрули и военни.

Пийнахме коняче, две…

После ми тръгна глътката. Че още, че още…

С две думи — прибрах се към проверката.

Имам гарнизон, можех да не отивам в спалното. Ама пиян човек…

Кой знае защо, по пътя реших, че съм пристигнал и взех да се събличам.

Тогава въведоха парадна униформа и за войниците.

Та ходехме с фуражки, куртки, вратовръзки…

Тежкари!

Но що грижи отиваха за подготовка…

Помня, беше есен, огладняхме преди отпуската. И извадихме едни гъби, дето си бяхме набрали край реката.

Обърнахме една ютия. Опекохме ги. Ютията сложихме настрана.

Само дето един не разбрал. И, понеже другите усилено гладеха, взел свободната ютия…

Да ви разправям какво стана — няма смисъл…

Та да се върна на моя марш към спалното.

От портала до него са около 300 метра. А по тях — куртка, риза, вратовръзка, панталони…

В тоя момент реших да източа излишните течности. Спрях под една плачуща върба и вперих замислено поглед към звездното небе.

Обаче… усещам как земята тръгва нанякъде… а краката ми самостоятелно поемат по свой път… опитах да се задържа за клонките… не успях!

И като се издрънчах с тила върху плочите…

Ама Господ пази пияните…

Та станах, отказах да търся хвръкналата фуражка, прибрах се.

Че си и легнах.

Наборът под мен — и той пиян.

По едно време почва проверка. Водеше я един младши лейтенант — фазан.

Врачанската школа изкарал след висшето, натегач, веднага му лепнали офицерски чин.

И ми разправят момчетата после.

Проверка.

Имена.

„Аз“.

А от спалното се чува изригване на вулкан. Не, на два вулкана.

Стената — мозайка!

На другия ден новобранците търкаха, после минахме с постна боя и…

Младшият — за негова чест, премълча.

Щото и той си имаше дни…

Обичаше да стреля с пистолета в стаята си.

Голяма стая — сложил старо шкафче за мишена и дупчи вратичките, лежейки на кревата си.

Патрони при нас — бол, нали имаше АВ.

Но някакви хитряги — не твърдя, че съм бил, имам алиби! — му подметнали да изпука два пълнителя и да види как се групират дупките.

Оня запукал.

А после вратичката — разцепена, за нищо не ставаща, се отворила като във филм на ужасите.

Вътре била формената му риза. Или по-скоро спомените от нея…

Ами когато дежурният на КПП-то решил да прочисти комина с нафталин?

Пратил горе помощника си с една торба нафталин, запалил печката и оня отгоре сипал в комина…

Стърчаха греди, керемидите хвърчаха навсякъде, а най-отгоре стои вкаменен помощник-дежурният — с протегнати ръце. Застинал като статуя. Статуя на негър, щедро ръсещ неграмотност…

Абе, войнишки ми ти работи!

Увлякох се по войнишки спомени…

Сладко нещо — хем е минало, хем е интересно днес, хем ти става мило като се сетиш какъв идиот си бил… Не, че нещо се е променило, де.

В училищна сграда бяхме настанени по времена бригада нейде 75-а година май. В Чепинци.

Софиянци ходеха там на риболов — в блатата.

А ние — един месец на картофи.

Не беше трудно.

Ставаме рано — нейде преди 5 часа, с автобуса на полето, тракторът вече минал и извадил дълги редици картофи, ние ги събираме в чували.

И после ги товарехме в ремаркетата — нейде към 9 часа.

Защото наистина си бяхме работни, знаехме си интереса — свършваме, после почивка. До другия ден.

Правехме нейде по норма и половина на ден.

А тая година страната яката беше закъсала за картофи. Имаше само в Софийско.

Но пък София гълташе картофите като гладен змей царкини.

Един ден се разигра страхотна сценка, която и досега ме кефи.

Някъде след 10 часа, таман съм се проснал в щаба и спя, дежурният ме вика. Дошли някакви коли и с тях бригадирски шефове.

Като надникнах през прозореца — те вече се качваха по стълбището. Лятно небе виждали ли сте? Звезда до звезда. И все големи. Че и с национален флаг под тях — демек, от Централния щаб.

Огито беше заминал за столицата — спешно съвещание, но явно оттам го водеха направо при нас.

Най-отзад на колоната се движеше — според субординацията.

Вчесах се с три пръста, метнах кепето, излязох и рапортувам.

А първият — най-баш-началникът, ме пита: