Георги Коновски - Ранни мемоари

Хубава мацка, сериозна, не се надуваше, не ставаше за гадже, вършеше си работата — осигуряваше билети, забавления, а политдейността й беше много стегната и кратка.

Та на поляната — песни (имаше народни певци и свирачи), хоро, ръченица се тръшна…

Ама на нас ни е студено — планина!

Ония в якета, ние също. Но — нашите леки, летни.

Та се налагаше да се стоплим. Добре, че имаше с какво.

Е, натоплихме се хубаво — ама с мярка. Излагации никакви.

Някъде след полунощ Тодор Живков взе да се прощава, с нас също си каза някоя дума (нали ви споменах, че познаваше добре на Оги бащата), тръгна.

Една група си личеше, че смята да среща зората тук.

Ама ние помолихме да ни откарат — все пак, Анатоли (комендантът) беше сам с 200 човека.

В една джипка пак, по завоите и — в Чепинци.

И познахме. В двора на училището трупната цяла клада. Ония набарали някакви гредички. И си направили веселбата. Китарата танцува в ръцете на Компанейрото, народът се весели…

До тях — тава с кебапчета. Дали им я от ресторанта.

И шишета. Ама тях сами си купили.

Беше някъде към два часа, викам им, че утре ще ставаме в четири, а в пет почваме…

„Правилно! — вика един. — Не е хубаво да се спи само два-три часа… Затова предлагам — никакво спане…“

Така и стана.

Направо в автобусите, работа, пак норма и кусур, а в десет часа…

Над училището и двора се чува само бръмчене на мухи.

Но, ако се вслушаш — никакви мухи. Хъркане. И то юнашко.

До вечерта.

После си минахме на нормалния режим…

А имаше и друга среща. Но за нея — ей сега…

След ден-два ЗКПЧ-то Ваня дойде и каза, че трябвало да отидем следобеда на среща със съветска младежка делегация.

В „Орбита“. Оная сграда, стил 60-те години, която беше символ на комсомолската младеж, както „изящно“ се изразяваха другарите.

Абееее…

Кой знае какви подбрани зубри щяха да доведат… Пък можеше да си дремнем… А и рускините извън страната си са едни бетонирани…

Но отидохме. Де няма да идеш — заповед!

Ние двеста човека, ония стотина.

Заехме голямата зала, тръснахме класическите слова по хартийка и се гледаме.

Да, имаше какво да се види, пък и сред нашите момичета имаше картинки.

Но душата не иска само да зяпа.

В смисъл че търсеше да се развее малко.

А как се развява душа на Изток? Правилно!

Обаче, в „Орбита“ — младежка зона.

Демек — не се сервира алкохол.

(Кой идиот беше внушил, че младежта не пие — нямам понятие. Сигурно е бил с цироза, но…

А младежта не пиеше. Много. Но в хубави дози, които карат погледа да изсветлее и жените да разцъфнат.)

Което бързо се разреши.

Аз винаги се движа с чанта през рамо. Хубава чанта, удобна, всичко има в предните джобове — от ножичка до кърпа за очилата.

Тоя път не знам как в нея бяха припълзели две бутилки ракия. Гроздова.

Не сегашните спиртосани и с есенция ментета, а истинска.

Пък на Оги в джоба се вмъкнала третата.

И вдигнахме за наздравица чашите с безалкохолно — май „Етър“ беше, освободихме място за съществената течност.

Направо като в морска нощ очите на съветските ръководители, дето седяха на масата ни, блеснаха. Същински фарове…

И първата чаша отиде по руски — гаврът.

Ама натам карахме по нашенски. Нали целта беше приятно и културно прекарване на времето, а не отрязване?

Обаче… Мезе? Щото ние си бяхме възпитани в националната традиция цокачи. И си карахме само с мезе.

Единият от руснаците усети, смигна, извика келнера, който се правеше, че не вижда нищо, и поръча.

След малко на масата кацнаха две тави с пасти.

Повтарям — две тави с пасти!

Ометохме ги — друго мезе няма как да вкараме. Пък и мазничкото — знае го всеки пияч, е отлично мезе. Покрива с филм карантията и задържа алкохола.

По другите маси също занаизлизаха от неизвестни места бутилки. И запрелитаха тави с пасти.

Като се отвори един лаф — на български, на руски…

По едно време се усещам, че разправям нещо на руснака до мен — на руски, а той пере на български.

Ей така се развива дружбата между народите и хората!

Бая години по-късно, ме поканиха на екскурзия из СССР. Молдавия, после Одеса, сетне с „Тарас Шевченко“ до Сочи, Сухуми, Батуми, Ялта на връщане.

Отидох.

И, понеже говоря руски доста добре — абе, не казвам перфектно, ама подсказвам, скитосвах сам из градовете.

И ме вземаха за някой от Прибалтика — акцент имах, все пак.

Много удобно е така. Никой не те мисли за външен, не се крият реалностите, успяваш да видиш туй-онуй, дето не е за пред гостите.