Георги Коновски - Ранни мемоари

Който взе да се изживява като фактор, едва ли не главнокомандващ на бригадата.

Заобяснява какво да правим, кое къде да сложим, кой какъв е в стопанството…

Нежно и достатъчно грубо го върнахме на земята.

Та се пообиди и взе да не се вясва.

Слава Богу, нямаше нужда от него.

Но поне се сети да ни остави ключовете от лекарския кабинет — там имаше и шкаф с лекарства.

Ние, обаче, го ползвахме за друго.

Няма-няма… и някой иде при коменданта. „Анатоле, дай ключа от кабинета, че да взема едно аспиринче… Ще ти го върна след половин час…“ И се втурва към стаята, влачейки за ръка някое девойче. Сигурно, за да му подава водата.

А колко пъти съм виждал как двойка стои пред вратата, тропа и момчето вика: „Айде, бе Пешо! Цял час си вътре…“

Но това си бяха авантюри на несериозните.

Аз — примерен! Огито също. Ваня споменах, Анатол — после известен фолклорист, хептен.

Изобщо — щаб за пример.

Не бяхме женени, но това не пречеше на морала ни.

Лично моя милост хлътна още на първата бригада (ей, деца, деца — що ваши наченки бяха заложени по тия бригади! Вие сте били светли искрици в бащините ви очи, когато те се спрели на едно момиче… Но това е още по-сложна тема!).

Бяхме в Плевен, както споменах веднъж.

Имаше една група девойчета от един град. Едната мощна, сочна, другата се залюби с някакъв южноамериканец — море беше си жив индианец, роди, омъжи се, разведе се…

Другата ни така, ни иначе — фър-фър.

И едно дребно момиченце.

Седим привечер, опознаваме се.

Лагерът, на едната му страна телена ограда, зад нея дворът на някакво учреждение. Свързваше ги врата. До нея — пейка, с покрив отгоре.

Момичетата седнали на пейката, ние кавалерски се разположили насреща им.

И една котка, която се разположила край мен и ме облизва.

Та после…

После си е личен живот. Не се разказва. Само ще спомена как веднъж ходихме да си купя нови сандали. Много ги носех. И старите се засилвам да хвърля в един кош.

Защо? Ще послужат…

И за какво? Имам още два чифта стари…

Ако ги хвърлиш — няма да ме видиш!!!

Я! (Още бях курназ!)

Мятам ги, тръгвам…

Тишина…

И — цок, цок, цок… Стъпки!

Победих?

Да, бе! И Наполеон си е мислел така, когато Кутузов се оттеглял на изток…

Та пак Чепинци.

Работим, печелим пари, награждават ни.

Но и трудът не е лек.

Един ден момиче от нашите падна.

Слънцето.

Макар да почвахме рано, към десет си напичаше.

А и момичето беше едно прозрачно-слабо.

Както и да е, заляхме я с вода, не щя да се прибира, полежа под дърветата.

И свършихме за този ден.

Отиваме да се качим на градския автобус. Бригадирите пътуваха тогава без билети. А и не ни се чакаха нашите автобуси.

То повечето тръгнаха пеша — два километра до селото, какво му е?

Пристига автобусът, Оги подкрепя болната, отива при предната врата, прави знаци на шофьора.

А и онзи вижда мократа кърпа на главата й.

Но — не отваря.

Оги почуква.

Шофьорът става, отваря и… му нанася бърз удар, след което затваря вратата и полита…

Само че още на другия курс го задържаха.

Защото Оги беше в пълна униформа, водеше болна — нападение при изпълнение на служебните задължения.

Почна да става една…

Та вечерта идва шофьорът, кара тава с агне и каса бира, седнахме, изяснихме се, оттеглихме заявлението.

И от него ден, като ни видеше — веднага отваряше и ни прибираше. Дори когато се видехме из София.

Обаче, проблеми имахме с ТРЗ-то.

Мноооого ги мразех тия!

Като куче на сено — не яде, ама и на другите не дава.

Само знаят да вдигат нормите и снижават разценките.

Пробва при нас, но след грамаден скандал и крясъци, поукроти се.

Последен ден.

Ще си тръгваме.

И го чакаме да подпише документите.

„Да, да — казва — идвам“.

След което минава край нас и тръгва с мотора нанейде си.

Час, два… Няма го.

Викам на един тракторист — да отидем да го търсим.

Пък то никой не обичаше гадината, затова трактористът веднага се съгласи.

Перем през полето, видяхме оня отдалече.

Но и той ни видя, метна се на стъпенката на един камион, запресиа направо през нивата.

Обаче, тракторът го засече, камионът спря, викам му: „Абе… (тук малко цензура)… Чакаме те цялата бригада!“.

Дойде, подписа, а хората наоколо се превиваха от смях.

ТРЗ!

И, все пак — интересно беше!

Разказвах ви как другият Огнян, плевенският, се ожени за Анелия от Русе.

И ще правят сватбата.