Георги Коновски - Ранни мемоари

А тогава ни държаха по четири часа, даваха кафе, сандвичи. Правехме видимата охрана.

Иначе си имаше сериозни хора — но нейде си.

Тогава се смяхме много с едно маце.

Абе, как се разнасят слуховете…

Слиза едно девойче от трамвая и пита: „Извинете, къде е кафенето, дето раздават безплатно кафе?“.

Да се смееш ли…

И последното ми деяние в ДО беше на една среща с другаря бай Тошо.

За 8 декември. Тогава си хареса Станка Шопова, та взе да я лансира.

Ние бяхме натоварени с черната работа. Разпределяхме кувертите по факултети. Ресторант „София“ не е малък, ама и Университета си го бива.

Та комсомолските секретари носеха пари и вземаха картончетата за сериозните другари.

Един ден идва младеж, представя се — първи курс руска филология.

Нашите, обаче, гледат — кувертите дадени?!

Не може да бъде!

Кому?

Леле, стана една…

И се разбра — зайци някакви искали да видят Тодор Живков. И се представили за други, нашият човек им дал ей така — на доверие, кувертите…

Абе, щеше да стане дебела…

И вечерта ние сме в ресторанта.

Имаше някаква стилна решетка — пред нея масата на „другарите“. Един от тях, една хубава студентка.

Първият ред маси — на проверени комсомолци. Втори, трети.

Гледаме към входа — няма го.

Изведнъж се разнасят ръкопляскания. Той се появява нейде от вътрешната страна. От друг вход явно.

Станка Шопова ми бутна чантичката си и се втурна да го посреща.

Ала-бала, приветствия, скандирания — абе, по формата.

После насядахме.

И тук възникнаха два проблема.

Първият — Станка прави знаци за чантичката.

Как да отида до нея, като тя седи до Тодор Живков, а трябва да мина зад гърба му?

Станах леко, един добре облечен другар застана до мен и ме пита — що тъй, бе пиле? Казвам му, той махва неопределено с ръка и ми сочи да мина, но… По пътя и после точно обратното. Без отклонения…

Малей, все едно бях движеща се мишена…

Или поне така се чувствах.

Другарят бай ме погледна въпросително, аз носех чантичката, той се усети и нещо каза на Станка. Подадох й я — и обратно през минното поле.

Уф!

А после взеха да сервират.

На нашите по другите редове им лесно — сложили им прибори и те перат като косачи през полето.

Ама нас — нали ни снимат, заредили ни като маркизи с вилици, лъжици, ножове… С кое да почнеш?

Гледаме — момичетата на официалната маса също се озъртат в недоумение. Пък се сетиха, видяха гостите какво ползват, взеха и те така.

Ние видяхме от тях, станахме също културни.

Ами как иначе — комсомолски секретар бях, отговорник на групата, бригадирски ръководител… Тежкар! От дребните…

Стигнах 34-а глава и си рекох — те, до тука съм!

Казах, каквото имах да кажа и…

И се сетих за още куп неща, които не споменах даже.

Така в девети клас прочетох „Илиада“ (ама цялата, едно старо издание с чудесни илюстрации), „Хамлет“, „Фауст“…

Което ми изигра лоша шега по-сетне.

Втори курс, изпит по антична и западноевропейска литература.

Въпроси — Омир и Гьоте.

Ухааа…

Картечница!

Преподавателката — професор Людмила Стефанова (после се разбра за служба в ДС и други неща), асистент Симеон Хаджикосев, готвещите се за изпита — във възторг.

И ме пита за личното мнение относно „Фауст“.

Като почнах — „Остаряла класика… да, има много неща в нея, но няма интересни… не е съвременно…“

Намръщи се, взе книжката, каза да изчакам.

Паля фас в малката отбивка до асансьора — пред тоалетната. Старото крило, централното. Тогава се пушеше навред.

Иде Симеон и вика: „Що й каза това за «Фауст»? Знаеш ли, че тя докторската си дисертация е правила върху него?“…

Дава ми книжката — мн. добър (5).

Ядосах се. Тя ще ми каже…

Прибрах се, седнах над „Фауст“ и пак я прочетох.

Ама това — на 21 години. Шест години след оня прочит. И след казармата, след самостоятелния живот… Абе, малко пооблъскан и втасал…

Даааа…

Изключителна книга!

Но не бива да се чете рано. Какво ще разбере един 15–16 годишен хлапак? Освен сюжета?

А книгата е много, много дълбоко интелектуална. Не е за Сульо и Пульо, не е и за началника им.

Сега само се споменава и малко така — отгоре, отгоре…

Но каква е ползата на слепец да описваш колорита на картината…

Разправях ви за субективизма при изпитите.

Видях го още на първия. 10 януари 1974 година. История на БКП.

А първият изпит е задължителен за студента. Както при момичетата… Оппа! Увлякох се…