Георги Коновски - Ранни мемоари

Стихове на Ботев — коментар на Боян Пенев…

Колцина ще разберат какво означава да си в съприкосновение с историята…

Да, и Тодор Живков е история, и бригадите са история, и Университетът е история…

Но Ботев, Каравелов, Славейков, Чинтулов…

Тук не описвам — просто думите наистина не стигат…

А друг път преливаха.

Например, когато на едно упражнение млад наперен асистент се опита да ни обяснява, че Елисавета Багряна е била едва ли не с комунистически прогресивни възгледи…

Моллля???

Ами да, вика — ей го стихотворение, дето пише, че чака пролетта да дойде от изток, това е символ на Съветския съюз, пък стихотворението е писано през 1943 година, значи тя е прозряла бъдещето…

Малей, като рипнахме…

Извадихме Вапцаров с неговата „Пролет бяла…“, направихме сравнение, показахме (абе, и той го знаеше, ама нали…) гигантската разлика между стихотворението с революционен смисъл и природната картинка…

Изобщо — групата ни, пета група, беше интелигентна, бойка, весела, шашкънийска.

Хареса ни и Сендов — тогава ректор.

Идва веднъж една жена и казва на преподавателя, че академик Сендов вика пета група на разговор.

Той така правеше — кани студентите, пита за всичко, води си бележки, често помагаше…

Та отидохме ние, разприказвахме се — свободно, ама като волни птички, натопили човки в джибрите…

И после често ни викаше.

Веднъж беше на среща с правнук ли, нещо такова, на Пушкин.

Ние бяхме интелигентни хора, знаехме, че синът на Пушкин е участвал в Освободителната война, разговорихме се с човека, разказа ни и за себе си… Абе, нормален човек си беше — никакви фукльовщини.

И по едно време като каза: „Да, ние сме ви освободили от турско, дали сме ви християнството и писмеността…“

Е, тогава като рипнахме… Метафорично, де!

Почнахме го — кога е покръстена Киевска Рус? А България? Как така век и половина след нас са приели християнството, пък са го донесли тук? Тогава е донесена и азбуката в Киев — сто и петдесет години след Преславската школа…

Човекът се смути, рече само — „Ами то в учебниците пише така…“, но взе да разпитва, още повече се разприказвахме, после заедно със Сендов отидохме в „Грозд“ и…

Пак тогава един приятел ми каза, че може да ме заведе на представлението на „Таганка“. Уха!

А после ми каза, че някои артисти отивали заедно с Иван Славков в телевизията, но ако искам…

Я, няма да искам!

Наредихме се — тридесетина души, в малка заличка. От артистите помня Висоцки — център на компанията, и още един. Беше до мен. Каза, че се нарича Сева и бая си приказвахме.

По едно време Славков и Висоцки излязоха — сетне разбрах, че тогава са правени фамозните записи, първите записи на Висоцки. Дори в СССР не бяха го записвали.

А към сутринта Славков обяви, че отиват на посещение — тук не съм сигурен, май беше Търново, кой иска да дойде, колко коли да поръча…

Не тръгнах. Бях лепнат към компанията, ясно ми беше. И моят приятел се оттегли.

Ама как да забравиш…

Пък веднъж…

Не, хайде да спра за малко…

Толкова истории, толкова хора, толкова научено, толкова разбрано…

И толкова забравени неща, които подават глави от дупките в паметта…

Хайде до тук…

Някой път…

Може би…

Евентуално…

Повече.

И, знайте — разказвах само истината.

Понякога фризирана, често украсена, случвало се е и с някои ремонти.

Ама няма как да е иначе…

Лъжите правят живота по-красив и интересен.

Всички жени го знаят…

Ако някой тук се познае… Значи е трябвало да измислям повече.

Но истината е по-привлекателна и интересна…

После имаше още доста важни моменти в живота ми. Например, женитбата.

На 8 януари 1977 година.

Но свършвам до нея.

Защото това е краят на съзнателния ми живот.

Другото е в легендите…

Като червена нишка — роден съм в Бяла Слатина и казвам това, което виждам и мисля за града в момента. Не съм политик, за да замазвам. Нито чуждоземец — та да се гавря.

Обаче, истината е, че видях един замиращ град. Това, което е построено нейде преди десетина години (най-вече гараж-магазин-кафене-бирхалета и други производни) е потънало в трева.

А построеното преди това вече е поглъщано от храсти.

За зелените диви гори тук и там — да не говоря.

Кембъла (лека му пръст!) описа в книгите си и знаменития Филип — тогавашен клошар.

Който живееше в една полуизоставена къща, почти в центъра.