Георги Коновски - Ранни мемоари

А трябваше — за да стана и взема тетрадката, да я обърна и да преписвам от пищовите там.

Преписах де.

Заминаха зубърките. Седнах.

„Първи въпрос“, вика Николай Василев.

„Масовата култура“ — казвам примерно.

„Има ли у нас масова култура?“ — пита той.

В учебника нищо не пише, даже се намеква, че само в гнилия Запад има подобно нещо.

„Има — отговарям. — Лили Иванова, Ст. Ц. Даскалов…“

„Шшшт“ — казва той.

И като почнахме…

От масовата култура до черните дупки във вселената, възможни извънземни и невъзможен комунизъм…

По едно време гледа часовника.

„Малей, аз имах часове при задочниците! Дай книжката!“

Пише, подписва, заминаваме.

Поглеждам — шестак!

Което означава, че съм правилно подкован идеологически — само високи оценки по съответните така нужни предмети…

Както споменах — водехме правилен организационен живот.

Още в гимназията членувахме в дружество „Фас“. Устав, знаме, председател…

В Университета си направихме дружество за свободен живот.

Идеята — няма да съм скромен, беше моя. То и кой беше толкова шантав…

Направих устава, членски книжки — подвързани с кожа, със снимки, грамоти…

Кръстихме го Национална Асоциация на Студентите-Цокачи „Свети Трифон Зарезан“.

Създадена, както пише в Устава (пазя си го!), за да развива певческите способности на членовете си. И да ги подкрепя морално и най-вече физически след събИрания-концертите.

Имаше титулуване — кандидат-цокач, цокач, майстор…

Трудно достижими титли. За четири години завърших едва „майстор цокач“. Само Огито от Плевен (оня, черния) стана „Народно пиянде“.

Важното беше, че се събирахме — най-често на тавана, черпехме се, пеехме (Висоцки! и народни трапезни песни).

Слушахме музика. Като споменах Висоцки, нека кажа, че имаше един лентов магнетофон с над 600 негови песни.

Събирахме се, викам, на тавана.

Там си беше дом Аврамов. Кой ли не знаеше де е ключът…

Често се е случвало да се прибираме, а на вратата сложена бележка, в нея пише „Витоша“ и два билета за филмотечното.

Пък като изгледаме филма — на масата стои бутилка или парлак салам, или други сладки неща.

Веднъж ни писна и рекохме, че затваряме хана.

Заключихме и взехме ключа с нас.

Връщаме се от лекции — вратата разбита, вътре едни седнали, пеят със съпровод на китара и викат: „Айде, бе! Къде сте сложили тоя ключ?“.

После направо не затваряхме…

Компанията беше основно от седем човека — Златан, Оги, Анкълъ, Коцето К. от Момчиловци, Компанейрото… Плюс две момичета.

Е, условно казано. Омъжени бяха, едната с едно, другата с две деца.

Ама си бяха наши хора — никакви мъжко-женски истории, събирахме се за лаф. Има приятелство между мъж и жена, има.

Едната после стана главен редактор на „Отечествен фронт“, почина и вестникът залезе. Но това е друга история.

Често идваха и мъжете им — свестни момчета, наши хора.

А ние бяхме в по-особено положение.

Разпределяхме събИранията. Ако ще си приказваме, обсъждаме, спорим — каним мацките.

Ако ще пием…

Жените нямат работа там!

Че как така? Или ще се освинваме, или… А не бива да сме в див вид пред момичетата.

Та затова…

Тук скромно ще премълча куп истории…

Какво ли не знае това таванче…

Сградата на „Васил Коларов“ 64 май беше, се издигаше на три етажа. После таван. С яки трегери. Единият минаваше през стаята и го използвахме за стол.

Когато на 4 март 77 се разтръска всичко — ние таман седяхме на него трегер и си лафехме.

Рекохме, че някой бута отвън, погледнахме и видяхме тичащите по стълбите.

Изнесохме се.

Дворът на кооперацията голям, квадратен, с дървета — стар софийски двор. И се пълни с бягащи.

По едно време тича една баба. Изглежда, от банята излетяла.

Гола…

След нея куцука дядо с хавлия в ръка и крещи да спре и се облече.

Смях… И страх…

Човещини…

Но — пак ще повторя, учехме здравата.

И четяхме.

Библиотеката на Университета я иззобахме избирателно. Избирателно, защото цялата няма как да прочетем.

И в Народната ходехме.

Веднъж академик Динеков (а ми преподаваха петима академици!) ни заведе на стаж там.

Работихме по вестниците от Възраждането.

Картотекирахме ги. Бавна, пипкава работа, но…

Но да държиш в ръце хартията, която са държали Ботев, Каравелов, после Боян Пенев…

Тия вестници бяха от негова сбирка. И Боян Пенев често си е водил бележки върху им.