Георги Коновски - Ранни мемоари

Трябва да го вземеш! Изгърмиш ли… Някаква психологическа неувереност ли, какво…

А тая история… Конгреси, програми, числа… Бе, туй идеологията се изразявала математически, а не с думи.

Чета аз предния ден, та пушек се вдига. За ден трябваше да усвоя всичко. Което не беше трудно — по-късно се изпедепцах.

Но него ден закъсвах.

И на вратата се позвъни. Златко.

„Какво правиш?“ Обяснявам му. Той подметна конспектите и записките, пък рече: „Дай да идем на едно място. Имат страхотни тезиси — кратко и ясно…“

Що не?

Така я бях закъсал…

Тръгнахме. Пеша. Щото в студент пари… От „Баталова воденица“ — официално „Сердика“ до „Възраждане“.

И каза: „Я да видим там — да не е моят човек вътре…“

Винарна „Братислава“. Наполовина пълна. От една маса ни махат — известни вече футболисти. Начко Михайлов, Павел Панов и компания.

Отидохме. Златко ги познаваше. Запознал ги някой, пък го харесали. Златко беше като Атос — сериозен, с чувство за хумор, целенасочен, малко сух.

И той ми казва: „Дай да пийнем по едно, после ще продължим…“

А на мен — като моряк пред цунами. Няма де да бягаш, става ти все тая — фаталистично и дори интересно.

Та пийнахме по едно вино. После по още едно. Някой имаше рожден ден — хайде и от него…

А Златко ми обяснява — не бива да се учи в деня преди изпита. В главата става пълна шашма (усетил го бях!), объркваш и това, дето го знаеш.

И на другия ден — на изпит. Като Иисус пред кръста.

Нашият преподавател се беше разболял и изпитваше някаква негова колежка. Отидохме пред кабинета й, влиза един, втори…

Дойде моят ред.

Тегля билетче — осми конгрес… Знаех го. Колкото седмия и деветия. Демек — бъркоч и паника.

Сядам да се подготвя. В това време едно маце почна да говори. За култа към личността.

Почна да го разнищва — ма. Колко лошо било, ма, такива ми ти работи… Тоя Вълко Червенков — Лошият вълк по-добър от него…

Пък преподавателката едва не рипна със стола барабар.

„Вие, колежке, четохте ли статистиката? Колко пъти са сваляни цените? Как са живели хората?…“ — и взе да й цитира.

Аз не губя време — отворих пищовите и преписвам. Успях!

„Двойка!“ — казва изпитващата.

И седна друг.

Моят ред дойде, когато тя вече беше изпушила и имаше почти нормален вид.

Хакна ми една четворка (берекет версин!), излизам.

А в пушалнята оная ревееееееее…

Като ме видя: „Жороооо, нали всичко си казах? Ти чу? Защото ми писа двойка?“

Таман да почна с народното „Ама, патко…“, но рекох да съм кавалер.

„Ти, викам й, видя ли табелката на вратата?“.

„Какво да я гледам?“.

„Има, има… Пише «доцент Червенкова». Ти на дъщеря му критики за него ли ще правиш?“…

Дааа…

Като в оня виц. Излиза един от изпит по БКП и се хили. „Какво стана?“ — „Скъсаха ме!“ — „Ми що се радваш?“ — „Пешо направо го арестуваха…“

А в трети курс май — пак се разболя преподавател по идеологическите. Май научен комунизъм беше. Колкото научен, толкова и комунизъм.

И дойдоха от Шумен да ни изпитват двама. Та се налагаше да избираме при кого ще влезем — при Куртев или Манафов.

С тоя, дето ме изпитваше, влязохме в спор — в Куба революция ли е било или преврат.

А Куба ми беше интересна и любима страна. И му цитирам историята — Батиста бяга, военните вземат властта, после е предават на Кастро — чак на 8 януари…

Де е революцията?

Ама той си знае написаното и ми говори за социалистическа революция. Когато Кастро чак няколко години по-късно — след заплахите от САЩ, обявява, че тръгвали по социалистически път.

Както и да е, остави ми петица.

Но шестица имах при един млад асистент. Николай Василев се казваше и казва.

Обявиха, че студентите, получили шестици на писмените работи, могат да се явят по-рано на изпит.

Аз нямах, ама трябваше да бързам за Бяла Слатина — не помня защо, но се налагаше.

Та помолих и мен да изпитат, той се съгласи.

Професорът го беше оставил да оформи тия ученолюбиви звезди. И се бяха събрали двадесетина зубрачи.

Мен остави за последно.

Към обяд ги прекара всичките. И влязох. Теглих билет, показах празната тетрадка, дето ще си водя записките, седнах.

Някаква очиларка пееше нещо си за диамата и истмата.

А аз чаках…

В тоя момент се отвори вратата, показа се някой, каза: „Извинете…“ и замина. Без да притвори вратата.

Станах, затворих, седнах. Като пътем вдигнах от пода тетрадката, която бях съборил в бързината.

Вратата отвори Златко.