Георги Коновски - Ранни мемоари

Естествено, в „Ростов“.

Ние се стягаме. Събрахме пари, купихме им студентски подарък — класическа саксия във вид на амфора. Голяма и тежка.

Ще я носим ние със Златко. Поради което спахме на „Орлица“ 18.

Влакът в 6 и 15 заранта.

Ние се събуждаме в 5,30 часа…

Летим…

Събота заран.

Ни такси, ни нещо.

А от там няма пряк транспорт за гарата. Отказахме се от Централна — абсурд е да стигнем. Ще бягаме на гара Север. Там имаше спирка за минута.

Хванахме такси, летим…

Пристигаме… И като в добър класически филм гледаме опашката на заминаващия влак.

А пари нямаме.

Тоест — имаме, но само за връщане. Всичко под брой.

Е, взехме си нови билети, влачим саксията, качваме се…

На обяд сме в Плевен.

Пропуснахме в гражданското.

Обясняваме се, поднасяме подаръка, влизаме в ресторанта.

Нашите събраха малко пари. Колкото да отидем до Бяла Слатина, пък от там ще се спасяваме.

Зарадвахме се. И яката се наквасихме.

До степен, че… Внимание! Аз съм играл ръченица!!!

Невероятно, но го видях заснето.

А майката на Оги даже питала в някой ансамбъл ли играя…

Добре, че намалих пиенето, иначе щеше да мисли, че и пея…

Късно вечерта тръгнахме към Бяла Слатина.

През Червен бряг, после по теснолинейката.

Имаше малък инцидент с един, но той слезе в Чомаковци, макар да пътуваше до Мизия.

Пристигаме, баща ми вика: „Аз казах ли ти, че ще дойде?“.

Казвам им: „Свършихме парите. Дайте до София, иначе оставаме тук…“

Явно предпочетоха по-малката беда и на заранта потеглихме към столицата. Свежи, бодри, с малко спомени и много усещания за нещо, което се мержелее в мъглата из главите ни.

Златковата сватба я правихме в Кърджали.

Голяма рода, тежка сватба, весела Мария, ликуващ Златан.

Пазя още една негова бележка: „Мария се съгласи да стане моя жена! Ура!“.

За историята…

И, тъй като пиша всичко това около 24 май, ще разкажа за най-хубавия си празник.

Не, не този, когато минах с табелата на училището.

Не и тези, когато се снимах с ленти „Отличник“.

Не и дните, когато всички се събирахме на село.

А 24 май 1976 година.

Тогава трябваше да тръгнем от Театъра на армията, да заобиколим и се включим в колоната на определеното място.

В 9 часа бяхме пред театъра. След половин час заваля. Порой.

Към 10 се обадиха, че манифестацията се отменя.

В 10 часа дъждът спря. Минута по-късно слънцето изгря — златно, бодро, весело.

Но — манифестацията е отменена…

Тръгнахме да се прибираме и гледаме — народът се излива като порой на площада. Минават по пътя, махат на околните с цветя, пеят „Върви, народе възродени“.

На трибуната — никой. Пък и не поглеждахме натам.

Истинска народна манифестация.

В чест на Светите братя Кирил и Методий, а не на някакви си човечета, турили се на всеобщо обозрение.

И след толкова години си мисля със светло чувство за този ден. За него, за хората, за нас…

Абе, не си падахме по идеологиите. Особено, когато ни натоварваха.

Помня как Пламен трябваше да се явява на изпит за прием в Художествената академия. Политически изпит!

А оня — не помни разшифровката на БКП какво е, изпит ще държи.

Аз бях вече втора година студент. И се включих в доброволния отряд на СУ.

Компания си бяхме — имахме щаб в новото крило, под ГГФ-то, събирахме се, пушехме, лафехме си, пийвахме…

Цялата работа беше да се дава дежурство до 23 часа — два пъти в месеца.

Но компанията…

Та обясних на Пламен разстановката, взех в щаба учебниците и зачаках.

Изпитът им беше в голямата аудитория над щаба.

В десет нашият излиза да пусне една вода, отива до вратата, влиза. Но технично влиза в асансьора, който го смъква един етаж надолу.

Аз съм там, чете той, запомня…

И обратно. Излиза от вратата на асансьора артистично закопчавайки панталона.

За дежурещия пред вратата на залата кандидатът излиза от тоалетната — асансьор и тоалетна са едно до друго, почти слети при малко криви ъгъл.

Влезе, де.

Успешно запомнил колкото да се зачете изпита.

И веднъж ни взеха да бъдем външен кръг на охраната на някакъв конгрес. Зала „Фестивална“, ние сме на спирката преди нея, посочваме на ватмана на трамвая да не спира пред залата. Нещо, което той си знаеше.

Впрочем, месец по-късно, тичам след един трамвай и той спира. Шашнат се качвам, а ватманът вика: „Заповядайте, другарю…“

И от дума на дума се разбра, че ме помнел от оная спирка, смятал, че съм от „нашите“. Аз не го разубеждавах…