Георги Георгиев - Лечебна процедура

Когато се заклини в дюзата на двигателя, Марк Роун изобщо не предположи, че неговото пленничество ще трае толкова продължително време и нещата ще се развият по този начин.

А всичко стана така: корабът приближаваше Луната, където щеше да разтовари контейнерите с марсианскн уран и веднага да продължи за Земята, за да се върне със съоръжения за новия обогатителен завод.

Марк се занимаваше с компютъра, който бълваше оптималните параметри на движението, осигуряващи безопасно прилуняване. Внезапно корабът получи силен крен по надлъжната ос. Първото люшкане изхвърли Марк от креслото. Той инстинктивно сви ръце и крака, за да посрещне удара в стената на кабината. Преди да успее да се хване за нещо, второ люшкане, вече в обратна посока, го захвърли към отсрещната стена. Ръцете му конвулсивно напипаха една от скобите и се вкопчиха в нея. В същото време отчетлив глас от репродуктора заповтаря:

— Авария в двигателния отсек… Авария в двигателния отсек…

В следващия миг автопилотът преустанови работата на двигателите. Корабът продължи да лети по инерция. За да не се разбие в повърхността на Луната, наложи се да влезе в селеноцентрична орбита до отстраняването на аварията.

Както се установи, нещо, неизвестно какво, беше запушило една от дюзите, поради което изтичането на горивото ставаше неравномерно и бе причинило люлеенето на кораба.

За отстраняването на аварията беше необходимо да се пренастрои двигателят на пулсиращ режим; да се удари няколко пъти с пълна тяга, за да бъде продухана дюзата.

Но колкото и да се мъчеше Марк да влезе в отделението на двигателя, вратата упорито отказваше да се отвори. След многократни опити Марк се убеди, че не ще успее да проникне вътре. Корабите от тоя тип, строени преди доста години, бяха конструирани така, че при авария в двигателното блокировката не позволяваше отварянето на вратата. А авария в двигателното означаваше гибел за кораба и екипажа. Но тогава прекалено много са разчитали на автоматиката. И ето, че се случи това, което теоретически беше изключено.

Едва сега Роун разбра каква грешка е направил, като се съгласи да лети без бордмеханик.

Аварията трябваше да се отстрани незабавно. В противен случай щеше да изостане от графика, а всеки час закъснение означаваше хиляда долари загуба за фирмата. Нямаше да му простят. Откакто беше достигнал биологичната граница за полети извън системата, Марк се съобразяваше с доста неща. Още повече, че до пенсия беше далече. Не можеше да си позволи да го изгонят, защото, освен да управлява космически кораби, той не умееше да върши нищо друго.

Тогава се реши на нещо твърде рисковано: да се промъкне в двигателния отсек през една от дюзите, облечен в скафандър с многократна обезпеченост.

Проникването при двигателя и пренастройката отне на Марк няколко часа. Лошото се случи на връщане: панцерните плочки на скафандъра се заклещиха в стените на дюзата. Въпреки идеалната им полировка дюзите не бяха почиствани от години й имаха приличен нагар. Всичките му опити да се измъкне отидоха по дяволите. Липсата на гравитация усложняваше още повече нещата. Можеше да му помогне само бордмеханик, но такъв той нямаше на борда. Вече не можеше да се измъкне нито напред, нито назад. Останалите членове на екипажа едва ли биха могли да се справят с положението.

Само Марк знаеше колко ругатни изсипа върху проклетата фирма, с която беше сключил контракт. Тя гонеше печалбите си, а условията за работа бяха повече от безобразни.

В това безизходно положение прекара почти тридесет часа.

Притиснат в тясното пространство на дюзата, без възможност да излезе, той беше пречка за пускането на двигателя. Корабът се носеше по своята орбита, също така безпомощен, както и Марк.

Макар че всички системи на скафандъра работеха нормално, на Марк му се струваше, че не му достига въздух. Нещо тежко започна да притиска гърдите му. Ушите му бучаха от ударите на кръвта. И страх — подъл, студен като космоса страх — обхвана сърцето му. Струваше му се, че са го пуснали на дъното на дълбок, тъмен кладенец, от който никога нямаше да се измъкне. Страхът постепенно пълзеше и обхващаше цялото му същество — Марк вече не знаеше къде се намира, не знаеше сънува ли, или всичко това е действителност. Въпреки отличната климатична инсталация на скафандъра ту му ставаше горещо и потта се лееше по тялото му, ту така студено, че зъбите му тракаха.