На кораба се запознахме с едни поляци.
Млади момчета като нас.
Тръгнали на бизнес пътуване.
Носеха за продан цели грамадни чанти с вещи.
На връщане също бяха с много багаж. Даже носеха (двамина с помощта на кол) абрихт.
Та се оказаха яростни католици, антикомунисти и веселяци.
Дискутирахме, обсъждахме, разправяхме си какво ли не…
Още първата вечер се сетих, че носехме някоя бутилка „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“. Та ги прибавихме към комуникацията. Изиграха ролята на здрави нитове в българо-полската дружба.
А те извадиха „Наполеон“ — черен етикет, аромат, вкус…
Но много харесаха нашите коняци (фактически брендита).
Най-яката връзка стана в Батуми.
Излизам аз сам от кораба, разхождам се.
Гледам — голям дом, врата-тунел, отпред стои грамадна жена с мустаци.
— Таварищ — вика с явен азиатски акцент — пойди сюда.
Що да не пойду?
А зад нея в тунела, на стената, се отваря врата. И ме кани по едни стъпала там.
Ха!
Не мяза на проститутка — възрастна си беше, пък аз младо момче. А и вътре се виждаха хора, гълчава…
Влизам. Грамадна стая, по средата маса, на нея бутилки, чинии с какво ли не…
Мадамата яко се хваща за бизнес.
— Що продайош?
Ясно! Чантата. Решили, че щом съм от кораба и с чанта…
— Ничево — викам.
А едно 14–15 годишно момиченце се хваща за чантата.
— Хочу сумочкуууу…
Да, бе! Аз без чанта съм като камила без гърбици.
А това отваря и вади отвътре пуловера ми. Бях го сложил, ама ми се видя топло, та го сгънах и прибрах.
— Свитера хочууу… Сколько стоит?
Бе как ще „стоит“? Аз с какво ще ходя? Още бая пътуване имаше.
А мадамата вика:
— Тридцат рублей?
Бях го купил предната година за 28 лева.
— Сорок?
Хам, ама цяла година съм го носил? Що пък…
— Петдесять?
„И рекъл бях…“ Да, ама кимнах. И — 50 рубли в ръката.
Викам им, че аз съм само пробващ, ей сега ще дойдат големите търговци, да изчакат.
Таман стигам до кораба — поляците слизат по трапа.
Обяснявам им, те се захилиха, тръгнахме, посрещнаха ни, наляха стопките, отвориха ония ми ти чанти — дето във всяка се побираше един Дядо Мраз с чувала барабар, почна търговията…
И в тоя момент се отваря вратата и влиза милиционер. Капитан.
Оппа! Стана тя…
А мадамата ми шепне: „Спокойно! Ета наш чалавек!“ (с все акцента).
Отиде, пъхна му нещо в джочето горе, оня махна с ръка и замина.
А аз предпочетох да се самоекстрадирам. Поляците останаха да бизнесират.
Вечерта дойдоха в каютата, поканиха ме при тях. Извадиха бутилка „Франклин“ и ми подават няколко банкноти — големички.
И на недоумяващия ми поглед отговориха: „Комисионна…“
Та после с тия пари взех куп неща на синовете.
В Ялта. „Детский мир“. Полупразен. А аз търся електронни игри — дето Зайчето пуска яйца, а Вълкът ги лови.
Няма!
Обаче, отпред седи един тип и си играе на такава.
„Сколько стоит?“. Абе, вика, не се продава, занимавка е.
„Сколько?“.
Десять рублей.
А в магазина пише „5“ ама няма.
Схванах номера.
Платих две игри, пробвах ги, отидох да ги прибера в каютата.
И като се юрнаха ония нашенци — да търсят стоката. Обясних им, предупредих ги да пипат внимателно, един по един, да не се бутат…
Ама нашенци, още не възприели челния капиталистически опит, цялата тълпа се изсипали пред магазина и уплашили продавача. Вдигнал си дърмите!
Ех, че се увлякох!
А, походих по ония краища. И по море, и по суша.
Ядох плов — пилаф, де. Ама с пръсти — с все ориза (друг вид, не нашенския), със стафидите и другия пълнеж.
Пробвах грузинските лепешки — хачапури. Ама и как звучи, а!
Пих истински чай. Тоя, дето млади момичета и булки не берат — толкова е силен, че оставя бездетни жените.
Чифир ми направиха. Половин пачка черен чай в канче.
Леле, бие в главата — наркотик сущий…
Арменски сармички пробвах. Там. Дребни, вкуснииии… И едни малки сладки…
Абе, по арменски пестеливо, но хубаво.
Интересни неща чух от казахи едни. Претендираха, че са наследници на прабългарите. Просто, казват, едно от племената останало там и ето ги — рода.
Що не? Нямат претенции към историята, а представят една версия.
То и един башкир ми говори за връзката между тях и Волжска България…
Но това са други теми. Големи, сложни, а сега разказвам простички неща за станалото с мен…
Да се върна в Чепинци.
Като дойдохме в училището, оказа се, че медицинска сила ще ни бъде местният фелдшер.
Читать дальше