Стивън Кинг: За писането: Мемоари на занаята

Първи предговор

В началото на деветдесетте години на миналия век (може да е било през 1992, но човек трудно помни дати, когато си прекарва добре), се включих в една рок банда, съставена предимно от писатели. Идеята за „Рок Ботъм Римейндърс“ беше на Кати Кеймън Голдмарк, журналистка и музикантка от Сан Франциско. В групата участваха Дейв Бари, солокитара, Ридли Пиърсън, баскитара, Барбара Кингсолвър, електрическо пиано, Робърт Фалгъм, мандолина, и аз на ритъм-китарата. Имаше и женски хор а̀ ла Дикси Къпс, състоящ се (най-често) от триото Кати, Тад Бартимъс и Ейми Тан.

Групата беше замислена като нещо временно — трябваше да изнесем два концерта за Американската асоциация на книгоразпространителите, да се погрижим за малко настроение и за три-четири часа да си припомним пропиляната младост, след което да се разпръснем и всеки да поеме по пътя си.

Но не стана така, защото бандата не се разпусна. Доставяше ни прекалено голямо удоволствие да свирим заедно. С още двама „контрабандно включени“ професионалисти на саксофона и барабаните (в началото и с нашия музикален гуру Ал Купър като душата на състава) пожънахме доста голям успех. Хората плащаха, за да ни слушат. Не толкова, колкото за концертите на „Ю Ту“ или „И Стрийт Бенд“, но все пак по някоя друга дребна пара — „за почерпка“, както биха казали едно време. Организирахме турне, написахме книга за състава (жена ми правеше снимките и танцуваше, когато я обземаше вдъхновение, а това се случваше доста често); продължаваме да свирим и сега от време на време, ту като „Римейндърс“, ту като „Реймънд Бърс Бенд“. Някои идват и си отиват — Колумнистът Мич Албъм смени Барбара на електрическото пиано, а Ал ни напусна, защото с Кати не се погаждат — обаче ядрото от Кати, Ейми, Ридли, Дейв, Мич и мен се запази, плюс Джош Кели на барабаните и Еразмо Паоло на саксофона.

Правим го не само заради музиката, но и защото ни харесва да сме заедно. Приятели сме, а съставът ни дава възможност да разговаряме за работата си, за всекидневния си занаят, който хората ни насърчават да не изоставяме. Ние сме писатели, но никога не се питаме един друг откъде черпим идеите си. Знаем, че никой не може да каже.

Веднъж в Маями Бийч, докато вечеряхме в един китайски ресторант преди концерта, попитах Ейми дали има въпрос, който никога досега не са й задавали по време на дискусията, която обикновено съпътства всяка среща с читатели — онзи въпрос, на който никога не ти се налага да отговаряш, застанал пред изпълнените си с обожание фенове, преструвайки се, че не си обуваш панталоните, пъхайки краката си в крачолите един след друг като всеки обикновен човек. Ейми се замисли много сериозно и най-сетне каза: „Никой никога не ме пита за езика“.

Изключително съм й благодарен и задължен за тези думи. По онова време вече повече от година ме занимаваше идеята да напиша малка книжка за писането, но се колебаех, защото не се доверих на подбудите си — защо наистина искам да кажа нещо, което си струва да бъде казано?

Най-лесният отговор би бил, че просто е невъзможно човек, продал толкова много романи като мен, да не може да каже за писането нещо, което да си заслужава. Но лесният отговор не винаги е и правилният. Полковник Сандърс от „Кентъки Фрайд Чикън“ например е продал безмерни количества пилешки бутчета, обаче съвсем не съм сигурен, че някой би проявил любопитство как точно го е направил. Ако бях толкова самонадеян, че да издам ръководство по писане, според мен трябваше да изтъкна по-добра причина от големия си успех и известност. Или с други думи, не исках да напиша дори и съвсем кратка книжка, която да ме накара след това да се почувствам или като литературен дърдорко и многознайко, или като трансцедентален задник. От тези книги (и тези автори) има доволно много на пазара — не, благодаря.

Но Ейми беше права: никой никога не ни питаше за езика. Питаха такива като Де Лило, Ъпдайк и Стайрън, но не и нас, авторите на бестселъри. Обаче и ние, простите драскачи, се интересуваме от езика по свой собствен скромен начин, и ние също упражняваме със страст занаята да пренасяме историите си върху хартия. Тази книга е опит да разкажа кратко и сбито как стигнах до това изкуство, какво научих междувременно за него и как се прави. Тя е за всекидневната работа — за езика.