Стивън Кинг: За писането: Мемоари на занаята

Посвещавам книгата си на Ейми Тан, която ми каза по много прост и директен начин, че спокойно мога да я напиша.

Втори предговор

Тази книга ще бъде кратка, защото повечето от книгите за писането са пълни с глупости. Белетристите, включително и моя милост, всъщност не са много наясно какво правят. Те не разбират защо нещо се получава добре, а друго — не толкова. Моята идея беше: колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости има в нея.

Единственото изключение от това правило е „Елементите на стила“ от Уилям Стрънк младши и Е. Б. Уайт. В тази творба не се съдържат никакви или почти никакви глупости. (Тя, разбира се, е кратка; със своите 85 страници е далеч по-кратка от настоящата.) Препоръчвам горещо на всеки начинаещ писател да прочете „Елементите на стила“. Правило № 17 в главата „Принципи на композицията гласи“: „Избягвайте излишните думи“. Ще се опитам да направя тъкмо това.

Трети предговор

Един от законите на джунглата, който никъде в тази книга не е формулиран директно, гласи: „Редакторът винаги има право“. Оттук следва логично, че нито един писател не се вслушва в съветите на редактора си — защото всички ние сме грешници и никога няма да достигнем съвършенството на един редактор. Или казано с други думи: писането е човешко, редактирането — божествено. Чък Верил редактира тази книга, както и редица други мои романи. И както винаги, Чък, ти беше божествен.

Стив

Животоописание

Автобиографията на Мери Кар 1 1 Съвременна американска поетеса и критичка, най-известна с „Клубът на лъжците“ (1998 г.) — Б.пр.„Клубът на лъжците“ ме порази. Не само заради нейната жестокост и красота, нито заради великолепното владеене на родния език, но най-вече заради нейната пълнота . Тази жена наистина помнеше всяка подробност от ранните си години.

При мен не е така. Детството ми беше необикновено и разпиляно; отгледан съм от самотна майка, която непрекъснато се местеше от място на място и веднъж — не съм съвсем сигурен — ни заведе с брат ми да живеем известно време при една от сестрите й, защото беше материално или психически неспособна да се справя с нас. А може би просто преследваше баща ми, който натрупа сума ти неплатени сметки и сетне офейка, когато аз бях на две, а брат ми Дейвид на четири години. Ако е било така, то тя никога не успя да го открие. Моята майка, Нели Рут Пилсбъри Кинг, беше една от първите еманципирани жени в Америка, но не по неин избор.

Мери Кар описва детството си като почти съвършена панорама. Моето прилича на потопен в мъгла пейзаж, в който откъслечни спомени изникват като самотни дървета… от онзи вид дървета, които сякаш се канят да те сграбчат и изядат.

Онова, което следва, са някои от тези спомени заедно с подбрани откъси от юношеството и ранната ми младост, които са оставили по-ясен отпечатък в съзнанието ми. Това не е автобиография. По-скоро е вид животоописание — опит да проследя развитието си като писател. Не е разказ за това как от хората се правят писатели. Защото не вярвам, че могат да те направят писател — нито чрез външни фактори, нито чрез силата на волята (макар че по-рано бях на друго мнение). Снаряженията вървят с оригиналната опаковка. И все пак това в никакъв случай не са обикновени снаряжения; мисля, че много хора притежават дарбата да пишат или да разказват и че тази дарба може да се усъвършенства и поощри. Ако не бях убеден в това, щеше да бъде чиста загуба на време да пиша подобна книга.

При мен беше така — това е всичко. Несвързан процес на развитие, в който изиграха роля амбицията, желанието, късметът и малко талант. Няма смисъл да се опитвате да четете между редовете, нито да търсите някаква основна линия. Няма такава линия — просто моментални снимки, повечето от тях размазани.

1

Един от най-ранните ми спомени е как си представям, че съм някой друг — по-точно атлетът от цирка „Ринглинг Брадърс“. Това беше в къщата на леля Етълин и чичо Орън в Дъръм, Мейн. Леля ми си го спомня доста ясно и казва, че тогава съм бил на две и половина или тригодишен.

В един ъгъл на гаража бях намерил куха тухла от цимент и някак си бях успял да я вдигна. Бавно и с мъка я затътрузих по гладкия под на гаража, като си въобразявах, че — облечен в костюм от животинска кожа (най-вероятно леопардова) — нося тухлата през манежа. Публиката бе затаила дъх. Ярък, синьо-бял лъч на прожектор проследяваше забележителния ми напредък. По изумените лица на зрителите бе изписано, че никой досега не е виждал такова невероятно силно дете. „А е само на две години!“, промълви някой невярващо.