Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

— Ето, виждаш ли — каза докторът и ме потупа по рамото, — това беше всичко. Ти си много смело момче, Стиви.

Една седмица по-късно майка ми повика друго такси и ние отново посетихме ушния лекар. Пак легнах странично на кушетката, с голяма марля под главата. От доктора лъхаше на спирт — все още свързвам тази миризма, както навярно и много други хора я свързват с болка, болести и страх — и той извади дългата игла. Отново ме увери, че няма да боли и аз отново му повярвах. Не съвсем, но достатъчно, за да стоя мирно, докато иглата се плъзгаше в ухото ми.

Болеше . Всъщност почти толкова, колкото и първия път. Мляскащият звук в главата ми беше дори по-силен, все едно се целуваха двама великани („смучат си езиците“, както има един израз.)

— Виждаш ли — каза сестрата, когато всичко свърши и аз останах да лежа разплакан в локва водниста гной. — Боля съвсем малко, а и ти не искаш да останеш глух, нали? Освен това, вече край.

Само след пет дни друго такси спря пред вратата ни. Потеглихме към ушния лекар. Помня как шофьорът заплаши майка ми, че ще спре и ще ни изхвърли, ако не накара хлапето да млъкне.

Отново се озовах проснат на кушетката с пелената под главата. Мама седеше в чакалнята със списание, върху което едва ли успяваше да се съсредоточи (или поне така се надявах). Натрапчивата миризма на спирт пак се разнесе из стаята и лекарят се надвеси над мен с иглата, дълга колкото линийката ми в училище. Пак същата усмивка и уверението, че този път няма да боли.

Откакто няколко пъти ми пробиваха тъпанчето, когато бях шестгодишен, си имам един непоклатим принцип в живота: „Изиграеш ли ме веднъж, срам за теб. Изиграеш ли ме два пъти, срам за мен. Изиграеш ли ме три пъти, срам и за двамата.“ Третия път на кушетката на ушния лекар се съпротивлявах здравата: ритах, крещях, мятах се и щом иглата доближеше лицето ми, я отблъсквах. Най-после сестрата повика на помощ майка ми от чакалнята и двете успяха да ме удържат, докато докторът вкара иглата. Виках толкова дълго и силно, че се чувам до днес. Дори ми се струва, че онзи последен вик все още отеква в някакво дълбоко кътче на мозъка ми.

6

Не мина много време и през един мрачен и студен месец — трябва да е било януари или февруари 1954 година, ако правилно съм пресметнал — таксито отново чакаше отпред. Този път специалистът не беше по уши, а по гърло. Майка ми пак остана в чакалнята, аз пак се намерих върху кушетката, сестрата пак се навърташе наоколо, а във въздуха пак се носеше острата миризма на спирт — мирис, който все още успява да ми докара сърцебиене само за пет секунди.

Този път обаче не се случи нещо особено — само взеха някаква натривка от гърлото ми. Пареше и имаше отвратителен вкус, но беше истинска благодат след дългата игла на ушния лекар. Специалистът по гърло си надяна на главата някакво интересно приспособление, прикрепено с ремък. По средата имаше огледало като трето око, от което струеше ярка светлина. Той дълго оглежда гърлото ми, като ме накара да си отворя устата толкова широко, че челюстта ми изпука, но тъй като не пъхаше игли в мен, го харесах. След малко ми позволи да си затворя устата и повика мама.

— Проблемът са сливиците — каза лекарят. — Имат вид, като че ли котка си е острила ноктите в тях. Трябва да ги извадим.

Известно време след това ме извозиха някъде под много силно осветление. Мъж с бяла маска се наведе над мен. Стоеше при главата ми на масата, на която ме бяха сложили да легна (изобщо 1953 и 1954 бяха годините, които прекарах в лежане по всевъзможни маси и кушетки), но на мен ми изглеждаше обърнат наопаки.

— Стивън! — повика ме той. — Чуваш ли ме?

Отговорих утвърдително.

— Сега трябва да вдишаш много дълбоко — обясни мъжът. — Когато се събудиш, ще можеш да ядеш сладолед на воля.

И той притисна някаква джаджа върху лицето ми. Останал ми е спомен за нещо като външен мотор на лодка. Вдишах дълбоко и всичко наоколо почерня. Когато се събудих, наистина ми разрешиха да ям толкова сладолед, колкото поискам, това приличаше на лоша шега, защото всъщност изобщо не исках. Усещах гърлото си подуто и дебело. Но пак беше за предпочитане пред стария трик с иглата в ухото. Повярвайте ми. Всичко би било за предпочитане пред стария трик с иглата в ухото. Вземете ми сливиците, щом трябва, завържете ми железен кафез за птици на краката, щом се налага, но Бог да ме пази от отолога.

7

През тази година брат ми Дейвид постъпи в четвърти клас, а мен изцяло ме спряха от училище. Според майка ми и учителите съм бил пропуснал прекалено много от първи клас. През есента съм можел да започна отначало, ако здравето ми позволявало.