Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

По-голямата част от годината прекарах или в леглото, или под домашен арест. Изчетох горе-долу шест тона комикси, след което продължих с Том Суифт и Дейвид Досън (пилот, герой от Втората световна война, чийто самолети винаги „набираха височина“), а после дойде ред на смразяващите кръвта разкази за животни на Джек Лондон. По някое време започнах сам да пиша истории. Имитацията винаги предшества творчеството. Копирах комикса „Войната на Кейси“ дума по дума в блока си „Синьо конче“, като добавях по някое собствено описание, където ми се стореше подходящо. Например: „Подслониха ги в една голяма пустосана фермерска къща“. Трябваше да изминат години, преди да открия, че „пустосана“ и „запустяла“ са две съвсем различни думи. Помня, че по онова време бърках също „урина“ и „руина“ и си мислех, че „кучка“ е извънредно висока жена. Следователно „кучият син“ беше роден баскетболист. Когато си на шест години, ти е трудно да подредиш всички парченца на мозайката.

Веднъж показах на майка си едно от онези папагалски хибридни произведения и тя остана очарована. Още си спомням леко учудения й смях, сякаш не й се вярваше, че някое от децата й може да е толкова умно — същински вундеркинд, за да бъдем по-точни. Никога дотогава не бях виждал този израз на лицето й — поне не по отношение на мен — и бях страшно доволен.

Тя ме попита дали сам съм съчинил историята и аз бях принуден да си призная, че съм преписал по-голямата част от един комикс. Мама изглеждаше разочарована и това определено помрачи радостта ми. Накрая ми върна блокчето и каза:

— Измисли собствена история, Стиви. Тези комикси от рода на „Войната на Кейси“ са истински боклук — винаги избиват нечии зъби. Обзалагам се, че ти можеш по-добре. Напиши нещо свое.

8

Помня, че при тази подкана ме завладя мощно чувство за възможностите , които се разкриваха пред мен; сякаш ме бяха въвели в огромна сграда, пълна с безброй заключени врати, и ми бяха позволили да отворя всяка една. Вярвах (и още вярвам), че вратите са повече, отколкото човек би могъл да отвори през целия си живот.

Накрая написах една история за четири вълшебни животни, които пътуват в стара кола и помагат на малки деца. Главатарят им беше голям бял заек на име Мисър Рабит Трик. Той караше колата. Историята беше дълга четири страници, прилежно изписани с печатни букви с молив. Доколкото си спомням, никой в нея не скачаше от покрива на хотел „Греймор“. Като я довърших, дадох я на майка ми, която седеше в хола и четеше някаква книжка джобен формат. Тя остави книгата на пода до себе си и прочете историята ми на един дъх. Забелязах, че й хареса — смееше се където трябва, — но не знам дали защото искаше да ми достави удоволствие, или защото наистина беше добра.

— Не си преписал и тази, нали? — попита ме, когато свърши. Отвърнах, че не съм. Тя каза, че можела да бъде напечатана в книга, толкова била хубава. Никога нищо в живота не ме е направило по-щастлив от тази похвала. Съчиних още четири истории за Мистър Рабит Трик и приятелите му. Мама ми даваше за всяка по четвърт долар и ги изпращаше на четирите си сестри, които мисля, че малко я съжаляваха. В края на краищата, те още бяха омъжени; техните мъже не бяха избягали. Вярно, че чичо Фред нямаше особено чувство за хумор и се инатеше да кара кабриото си със спуснат гюрук; вярно, че чичо Орън си пийваше повечко и развиваше мрачни теории как евреите били управлявали света, но те двамата все пак бяха там . За сметка на това Рут беше изоставена от Дон е бебе на ръце. Сега тя искаше да им покаже, че това бебе поне е талантливо.

Четири истории. И всяка за по четвърт долар. Това беше първият ми заработен долар в този бизнес.

9

Преместихме се в Стратфорд, Кънектикът. Тогава вече ходех във втори клас и бях влюбен в красивото, малко по-голямо от мен съседско момиче. Денем тя не ме удостояваше с поглед, но през нощта, докато лежах в леглото си и се унасях, двамата заедно бягахме от жестокия свят. Навата ми учителка се казваше госпожица Тейлър, мила жена с изпъкнали очи и сива коса като Елса Ланчестър в „Булката на Франкещайн“ . „Винаги, когато разговарям с госпожа Тейлър, ми иде да подложа шепи под очите й, за да не изпаднат“ — казваше майка ми.

Новото ни жилище се намираше на третия етаж в къща на улица „Уест Броуд“. Една пресечка по-надолу по хълма, недалеч от универсалния магазин на Теди и магазина за строителни материали на Бърет, се простираше обширен запустял терен с бунище в далечния край, пресечен от железопътни релси по средата. Това е едно от местата, на които продължавам да се връщам във въображението си; то се появява отново и отново в романите и разказите ми под най-различни имена. Децата в „То“ го наричат пустошта, а ние го наричахме джунглата. Дейв и аз го проучихме скоро след като се бяхме заселили в Стратфорд. Беше лято. Беше прекрасно. Вече бяхме навлезли доста навътре в зелените потайности на това страхотно място за игра, когато бях споходен от една неотложна човешка потребност.