Георги Коновски - Ранни мемоари

Входът към убежището му видях. Самата къща или е рухнала, или е погълната от големите зелени храсти и дървета.

Излизайки от дома ми (по-скоро този на майка ми и брат ми), внимателно заобикалям историческите останки от грамадна яма насред улицата.

Няма шега — в началото на XXI век доста улици са без канализация. И стопаните сами си копаят отходни ями, а „златарката“, наричано другаде лайновозка, идва да обръмчи и усмърди района.

Та сега прокарват канализация там. Все е файда!

Тръгвам по „Любен Каравелов“ към центъра. Стар асфалт, издържал толкова време просто, защото няма какво да минава отгоре му. Тротоари, полузаети от автомобили. Кой, кога, къде е казал на шофьорите, че ако двете им гуми са на платното, могат да паркират на тротоара?

Аз, обаче, по стар навик, минавам и плюя яката по колите. Къде огледало, къде предно стъкло, къде отстрани.

Просташко? Разбира се, че е просташко! Но какво друго му остава на притиснатия пешеходец? Те да се благодарят, че не минавам с ключ в ръка.

Читалището. Триетажна голяма сграда. Едно време имаше театрална сцена, възможности за кино (плюс „Дако Даковски“ и лятното). Сега вътре е Бюрото по труда. Колко ли чиновници са нахакани в старата сграда?

Затова пък знам за общината. Тя сега е в бившия хотел „Скът“. Откри го навремето баба Кака Цола.

Шест хотелски етажа, ресторант, дискотека, механа, кафене…

Сега там е общината. Шест етажа? Ами да, казват ми, 120 (с букви — сто и двадесет!) човека къде да се настанят?

Даааа, така се решават проблемите с безработицата. И с шефовете. Защото какъв шеф си, ако нямаш подчинени? Пък и мястото в йерархията се определя от броя подгъзурковци (както викаше баба ми).

На центъра е съдебната палата. Съд, прокуратура, следствие — в бившата сграда на ТПК. Отпред — полицай.

Около тридесетинагодишен, а с шкембе като Килиманджаро. Да, затова не ловят полицаите бандити — трябва да ги гонят. А с тия кореми — как?

Хайде, аз съм на… така де, производство съм от средата на миналия чак век. И мога (макар да не е красиво — ама коя ще ме гледа?) да пусна шкембе. Но този младеж?

А наоколо е главната улица. Гезмето. Центърът, както обикновено се отбелязва в провинцията точката на разстояние петстотин метра, около която се простира селището.

Но за него — друг път.

Важното е, че Бяла Слатина е замиращ град. Но още не умиращ. Жизнената му сила е жизнената сила на хората в него. Ще ги видим и тях.

Викам на комшията, че може да идем за риба. „Да, бе — отговаря ми — къде?“.

И наистина — малката, но красива навремето река Скът я има май само на картата.

Да де, тече нещо през града. Но дали е река? Обрасла с храсти, потънала в тиня, стеснила коритото си до половин метър… Това не е оная Скът.

Кембъла е описвал риболова по нея. Аз само ще спомена за вировете, където ходехме да се къпем.

И на първо място — Овчия. Малко водопадче, бистра вода, дълбочина нейде около три метра (знам я — веднъж се давих!).

Чисто, романтично, приятно.

Беше!

Сега имало рибарник. И съсипана околна среда. Така е по цялата река — водата се използва за рибарници, риба в реката няма.

Пазарна икономика — каква екология, какви деца, каква красота?

Страх ме е да отида до Агиното бранище, да видя Китката (над двадесет дъба, сплетени в едно), да се изкача до Перката, да се разходя до бившето ни лозе.

То първо падна жертва на криворазбраната демокрация. Циганите обраха всичко в района и повечето хора решиха да зарежат тая работа.

Хълмът беше покрит с малки къщички, че и с големи вили — направо си живееха хората в тях зиме и лете. Сега се виждат руини. И някои остатъчни сенки от ония трудолюбиви хора.

За гарата не говоря. Обявиха връзката Червен бряг — Оряхово за нерентабилна. Че и релсите прибраха. А може и циганите да довършиха касаплъка на държавата.

Стадионът. Отборът игра в Б група, после във В, сега пак в Б (бел. моя — фалира и е пак във В). Може и за добро да е. Но стадионът си е същата поляна с малко пейки. Игрищата наоколо му — едно очертано и маса нелегални — просто ги няма. Няма и играещи деца.

Срещам преди две години тогавашния секретар на кметството и му викам: „Иво, бях на гробищата. Цял ден рязахме храсти около гроба на баща ми. Наоколо е джунгла. И баща ти е там, треволяци са го покрили. Нали си секретар — пуснете циганите на помощи дето са, да поизчистят! Срам пред мъртвите!“.

А той спокойно ми обясни — отборът влязъл в Б група. Най-важното е да се оправи стадиона, да се намерят още играчи и по-добър треньор…