Георги Коновски - Ранни мемоари

(Долни етажи — излъскани, някакви магазини в тях. Горните — циганска фуста.)

Трева покрай оградите, трева и по тротоара.

(Има промяна — тази година тревата е нова — под грижите на майката природа.)

Има някакви комунални работници, вярно, обаче… Абе, слагаха тръби за канализация по улицата, както ви казах. И, разбира се, разбиха тротоара. После минаха работници и сложиха плочки. На купчина. После дойдоха други и ги подредиха. Накрая (дали накрая?) трети ги циментираха. Без легло, ей така — намацаха отгоре и помежду им със смес.

И как работеха… Петима са в бригадата. Двама редят плочките (най-много 15 пред вход), трима пушат и си лафят. Така се води борба с безработицата. Макар да казват, че белослатинските чиновници и фиктивни работници са само една пета от безработните в града.

До ДСК стои трап, очакващ да се превърне в основа на голяма сграда. Чака — от 1987 година. 22 години!

(Трапът си е там — само по-обрасъл.)

Виж, другият трап — до детските ясли — е по-пресен. Но и по-жизнен. Змии са се завъдили. Както казва един от охраната на яслите — „Змии, ама малко!“. Черен хумор? Ами — реализъм!

(Реалистично — познайте какво е станало с него? Да!)

Най-неприятното е да видиш нова уж къща — но оселяндурчена. На „Сладница“ — хубав дом, с мозаечна пътека, веранда, даже мозаечно пано на фасадата. На половината. Другата е в пукнатини (над три метра е едната), лющи се.

Ах, да — и на красивата мозаечна веранда — чувалче с картофи. И какво му се чудя? На Попишкото шосе, до стария мост, има панелен блок. На партера има балкон, разбира се. И на него — нацепени дърва. За по-лесно — отваря човекът вратата и взема топливо. Пък и лесно за охраняване. Градски вид? Ха!

(На Попишкото шосе — надстройват къща. Долният етаж — от единички. Горният — четворки. И — НИКАКВА КОЛОНА!

Нито на долния етаж, нито някаква странична, допълнителна. Кой е разрешил тоя строеж — като от детски кубчета?)

До сами моста е стара хубава къща. Купена от някакъв циганин. И обрасла с трева и храсти. Змиярник също.

Вече не се вижда от храстите.

На номер 18 — малка, хубава, чиста къщичка. С подстригана трева отпред. Няма нужда да питам какви хора живеят там — личи си.

Интересното е, че в стари и нови къщи — навред на партера има балкон. Ей така — на 30–50 сантиметра над земята е терасата. Най-често остъклена.

Не, опитват се хората нещо да направят, ама пуста селяндурщина, кръстосана с пазарната демокрация!

От Китката — ония двадесетина дъба, за които споменах, една китка грамадни дървета — нищо не е останало. Разубедиха ме да ходя — тъжно. Изсекли ги. Бизнес — нищо лично, нищо човешко!

(Отидох сега. По-добре да не бях.)

Над града има паметник — Перката. Навремето два съветски самолета, управлявани от кьоркютук пияни пилоти, се сблъскали. И нали всеки град трябваше да има нещо за братята — направиха паметника. Името му Перката го описва.

Само че и там ми казаха да си спестя ходенето. Покрит е с надписи. Пролетта група младежи ходили, чистили… Сега е пак така.

Е, има идеи за подобряване на фасона на града. Например, най-после да се пусне фонтанът на площада. Хубаво ще е.

(Стои си там фонтанът. И цигани го обезтревяват. Толкова!)

Иначе — случки бол. Но за тях — отделно.

Утре пътувам. И, може би, това са последните ми бележки за града. Поне както аз го видях. И изживях.

Няколко случки. Срещнах Васил Станчев. Остарял, но свеж. Малко като кисела краставичка, обаче бодър и жизнен. Което показва, че ако учителят е решил да живее — и учениците не могат го умори. Освен шефовете, но това е друга тема.

Минах покрай детската градина „Радост“. Ама че радост — при това детска — без едно място за игра! Никакви люлки, никакви пързалки. Гледам внука си на изпращаните филми. Канадска детска площадка. С играчки (!) — никой не ги краде, с големи устройства за забавление. Играй и възприемай света!

(Минах пак. Все тая.)

Е, навремето имаше детска градина в центъра, сред хората. Там, дето сега е бетонираният парк. Играеха си децата, минаваха родители и близки, сядаха в сянката на дърветата, в събота и неделя никой не затваряше входа.

Променят се нещата. Едно време (а съм чувал, че в ония страни, дето ги наричаме кой знае защо „бели“ и днес е така), тротоарите бяха само за пешеходци. Ама сега…

Изброявам какво видях само по „Любен Каравелов“ за две пресечки. От „Цар Асен“ до ДСК.

На тротоара, запречили всякакъв път за нормалните хора, са паркирани нагло и безочливо пак няколко коли. Пука им на простаците за закон, правила и морал.