Георги Коновски - Ранни мемоари

Питам единия — ами къде, вика, да паркирал? Щях да му кажа в кой гараж да си завре колата, ама нали съм възпитан…

На ДСК има банкомат. Викам си — абе, пенсии дават днес, ама трябва да дръпна някой лев, утре пътувам.

Чакат две жени и мъж. Едната тегли две карти. Хубаво, да речем, комшийката болна, човешко е.

Тегли две мъжът. Идват двама. Първият спира до мен, другият отива до банкомата: „Оооо, наборе, нали ще изтеглиш и мойте?“

„Ще изтегли, викам, но след нас“. Гледа ме възмутено. Ама какви сме ние, отде да знае, че чакаме, само едно теглене…

Цялата поредица приказки на тариката, знаещ, че тоя път няма да мине селският номер, но пробващ.

Обясняваме му, че не се диша във врата на теглещия, че надали сме застанали тук да зяпаме бабите на опашката и изобщо — споменаваме майка му и други роднини от женски род.

Тарикатът разбира, че тоя път — тц, та може и бой да отнесе. Изтегля се мълчаливо.

Ще кажете — ееее, айде сега, не може да почакате! Може! Ама подобни типчета възприемат възпитанието на другите като слабост и най-нагло се хилят как за пореден път са извозили баламите. Що се отнася до псуването и евентуалния пердах — ама той от друго не разбира! Думите просто не стигат до мозъчната му клетка.

(Този път нямаше хора. Но — веднага се появиха. И останаха възмутени от наглостта ми — поисках да се отдръпнат, а не да дишат във врата ми. Ма как бе, няма да ми откраднат парите! Но се дръпнаха…)

Например, какво да обясняват хората на един бивш партиен кадър, оттогава нагъл и възприемащ се като властимащ.

Закачили деца люлка на едно дърво. И се люлеят. Лято — вечер стоят до късно. Да, ама пречели на партайгеносето.

Искал да ходи в полицията — да разгонват децата (???).

Тъпо? Да! Но точно според манталитета на човек, воюващ с децата. Интересно, ако някой татко го сбара на тихо и тъмно?

(Люлка нямаше и сега. Децата предпочитат да ходят по другите улици — по-опасни, но подсигурени срещу навлеци като тоя.)

Абе, тих град е Бяла Слатина, но всеки ден, всеки миг става нещо. Типично нашенско.

Това са част от спомените ми. Допълнени с бележки от днешния ден.

Останалото, както казва колегата, е мълчание…

Рекох да се пенсионирам. Някак си… Не ме удовлетворяваше вече работата. Средата, целите и задачите, натискът отвред, усещането за мръсни игри и корупция в директори, инспектори, всякакви просветни чиновници, съпруги на важни мутри и „бизнесмени“, отличаващи се с некадърността си и нежеланието да работят за превръщането на децата от света на бъдещето в знаещи, можещи, търсещи, побеждаващи личности…

Реален свят, в който прозира бъдещето. Бъдещето на децата ни…

Но — по реда.

Директорът едно време ми беше приятел. Беше… После стана администратор и се зае да администрира. Добре го вършеше — разбирах. Но… Но беше в училище! Не познаваше и 10% от учениците. Не се срещаше с тях, не разговаряше, беше много далеч от проблемите им. И се опираше на абсолютно некадърни „педагози“ — но негови комшийки, семейни приятелки, съпруги на местни богаташи и политикани…

Просто отказваше да бъде учител, доволен беше от мениджърството си. Училището ремонтирано, появяват се нови мебели (зли езици намекваха, че не само в училище), във фоайетата се пльоснаха големи дивани — като във фоайета на хотел, абсолютно излишни и неуместни за училището…

То и аз нося известна вина за туй. Бивш ученик ми направи връзка с фондация. Да изградят кабинет по журналистика. До този момент сам, с помощта и финансирането на бивши ученици, бях направил три кабинета. Просто вземам стара стая — в която даже бели мечки не стояха, и я превръщам в кабинет. Като дори моето място беше специално — огромно кресло, каквото нямаше и в директорския кабинет, специално докарано за мен.

Идваха колеги, звереха се, а аз им разправях, че директорът го е сложил като награда. Та някои дори ходиха да искат също кресло, заслужили били…

Както и да е, поводът за пенсионирането беше елементарен. Програмата. Шеста ли, седма ли година я карах на две смени. А едната дори на три — сутрин часове, следобед с осми клас, после чакам вечерниците.

Нали сме старички, знаем — интересите на работата на първо място, ами налага си — ще търпим…

Само дето така работих и след сърдечната операция, с четирите байпаса и диабета. Затрудняваше ме ходенето — далечко си беше. И често използвах такси. С моята заплата…

Гледам — неговата семейната приятелка (не сърдечна, той не беше сляп!) няколко години поред е само в една смяна, при групирани часове за удобството й. Викам му — е, защо така? Обяснява ми — ами трябвало да се грижи за свекървата си. Изненадах се — в КТ за свекърви не пише, ама за някои привилегии на инвалидите — а бях признат за такъв — има доста. И аз не исках ни особени условия, ни специално работно време, при това намалено…