Георги Коновски - Ранни мемоари

Разгони ми се фамилията. Направо не се прибирах. Но — млад, енергичен, с дете…

Учениците от автотранспорта бяха… Бе, няма да кажа по-неинтелигентни. Защото интелигентността не се мери с акъл, а с възможността за съобразяване със средата и оцеляване. Мисленето е друго нещо…

Но бяха свестни момчета. Знаеха вече правилата ми, спазваха ги, нямаше бягства (то, тогава бягствата изобщо бяха нонсенс), нямаше препирни или претенции за незаслужена оценка.

Дето им казвах — те са най-лошите ученици. Щото три години учат за едната книжка. Пък други за няколко месеца я вземат.

Шегувах се, разбира се. Мъжката — грубичко и прямо. Разбирахме се…

Имаше едно турче. Повтарач. И то при колегата — отрязал го предната година. Сега беше трупнал три или четири двойки и направо чакаше края на срока. Да се отпише и тръгне по свой си път. На тютюна…

Дадох му индивидуални задачи, изпитах го върху специално посочени книги (Йовков, Елин Пелин — близки до душата селска)…

И — му писах тройка. Премина във втори курс, после завършил и трети успешно…

Преди двайсетина години вървя си аз из града и изведнъж някакъв се втурва към мен. Преди да реагирам, хвана ми ръката и взе да я целува. А зад него мощна туркиня и две момчета. Нещо им рече, ония също се юрнаха към ръката ми.

Шашнах се. Бе, какво става?

А той ми припомни кой е. И обясни — завършил автотранспорта, станал шофьор, оженил се, дечурлига завъдил… Според него — благодарение на мен. Дето съм му бил дал път в живота, не съм го отрязал, подкрепил съм го и съм му внушил, че не е безнадежден…

Нещо такова каза — объркано, омотано, ама аз ви превеждам…

После пихме кафе, приказвахме си.

Не съм го виждал от тогава — да е жив и здрав, дечурлигата му да са донесли радост за баща си…

И такива истории се случваха… Има и още, но тази беше първата. По време…

Следващата година отидох в — Бог да го прости! — училище „Отец Паисий“. Щото сградата и сега си е там, но училището го няма. Закриха го, а отвън все още виси огромен плакат в чест на 110 години от създаването му.

Сега ще бъде турско читалище… Кога турците са имали читалище? И за тях ли отец Паисий е казал „О, неразумни и юроде…“.

Всъщност, дали сте се замисляли защо народът го нарича така? Отец… Друг наш възрожденец с подобно име няма — освен отец Матей Преображенски — Миткалото. Оня, дето е създавал комитети с Левски, изобретил картечница (митральоза) и селектирал чорбаджийските чушки…

Уважение към Софроний Врачански, Неофит Рилски и други църковни дейци, но — без това гальовно и признателно „отец“…

Сложиха ме класен на четвърти клас. 41 ученика! Последният по списък ходеше със столче, защото в кабинетите имаше по 40 места.

Там спечелихме преглед на художествената самодейност. На мен не мечка, слон ми е стъпил на ухото. Но пък акълът шава бързичко. Поискаха да излезем на прегледа с някакви изпълнения. И — ето ги! Пя нашият Алексей. Българче с родители руснаци, дядо му от емигриралите навремето белогвардейци. Страхотен глас, после заминаха за Холандия и изгубих дирите му…

После малък хор — хорче, изпълни детска песничка, играха ръченица — без костюми, в панталони и поли, с червени връзки. Та я нарекохме „Пионерска ръченица“. Накрая малка сценка с автор… Няма да кажа, скромен съм си…

Разбира се, станахме училищни, а после и градски първенци. Натам не зная — завърши годината…

Наскоро гледам — двама с опърпани погледи нещо се разправят на тротоара. Тръгнах, както винаги напред — ако ще и белята да си намеря. А те млъкнаха и единият вика: „Махни се да мине господинът, той ме научи да мисля…“.

Заинтригувах се. Оказа се, че и двамата били в този четвърти клас и запомнили как се намират препинателните знаци. С мислене! На глас четеш и усещаш къде е паузата…

Е, по външния им вид не личеше много да са мислили, ама помнят…

Все е файда…

И пак по член 64 — в големия град трудно се намира работа, местата са заети от хора с полувисше, вписали се в системата, познати на шефовете, удобни…

Аз пък отивам в СПТУ по туризъм.

Кабинетът ми е на втория етаж, но се налага да слизам за дневника до първия. А до учителската стая е голямата зала за практика. Казано направо — за готвене…

Продуктите осигурява държавата. Учениците се учат с тях. И са просто преяли. Приготвят туй или онуй и чакат някой да го опита. Защото повече не могат. Дори без да пазят диета.

Затова всеки минаващ учител или ученик е канен вътре. Ама то веднъж, дваж… Накрая само махваш с ръка.