Георги Коновски - Ранни мемоари

Под прозорците — първи етаж — редовно висят техни познати. И си хапват.

Никой не пречи — нали вече всичко е отчетено, работата е свършена…

Иначе… Нормални ученици. Е, имаше и…

Абе, викаха ме веднъж да присъствам на разпит на една ученичка. Имаше изнасилване — вечер, на таван. Приятелката й пострадала. Бащата беснял, пък казал — ако й купят „Москвич“, няма да ги съди. Да, обаче законът не е на това мнение. И почнаха процедурите.

Аз, както казах, бях извикан като педагог на разпита на момичето, завело жертвата. Питат я: „Защо?“ — „Ами те искаха някое момиче…“ Следователят я гледа: „А защо ти не се предложи?“. Отговорът… „Ами те си ме знаят от осми клас, искаха нещо ново, различно…“.

Съдиха ги, де…

В училището се водеха и занятия с вечерници. Караха ги с автобусите от Албена, привечер, след 17 часа. Лелките почнали деня рано — още в 7 заминаваха, прибират се капнали и… На училище! Някои направо заспиваха по чиновете.

Но — сериозно казано — учеха. Вече разбрали, че им трябва образование. Поне като ценз. И, свикнали на постоянен и последователен труд, вземаха тройките.

Веднъж един от тях ме гледа, гледа, пък накрая остана и пита отде съм. Казвам му, смее се…

Оказа се познат. Семействата бяха приятелски, аз даже виках на баща му „Гол кокал в празна тенджера“, когато ме ядосаше. След осми клас се преместиха в София и изчезнаха. Пък той избягал от дома си, почнал работа тук и там, накрая в Албена. Готвеха го за някакъв дребен шеф — разтропан беше, обаче нужно образование. И — ето го…

Така че съм преподавал и на набор 1953 — най-старите ми ученици…

Три пъти седмично ходех до месокомбината. И там имаше паралелка. Заделили една барака в двора, вътре създали обстановката, учеше се.

Пристигат нейде след 17,30, уморени… И вадят от джобовете какво ли не — филета, суджуци, шунки. Най-напред хапването, а, докато ядем, аз ги въвеждам в новата тема. Хапнали, освежени — говорим, говорим и… Почват да задрямват. Как са учели после математика и физика — не знам…

Изкарах така един срок. Титулярката се върна след раждане и ме запратиха в Батово.

Беше голямо село, по пътя към Албена и Балчик. С редовен транспорт.

Изкарах само един срок там, но беше интересно.

Класовете — като на село. В пети клас десет ученика, в осми — седем. Не часове, а приятна беседа. Всеки си знаеше — изпитването не е веднъж или дори три пъти в месеца, а редовно. Пишехме, четяхме, говорехме. Доста работа се налагаше с писане и говорене — турчета. Но имаше много умни там. Едно Фатме направо ме шашкаше с жаждата си за знания. А беше само в шести клас. Чете, пита, търси… Не ми се мисли каква е съдбата му. Със сигурност не е учила след осми клас…

Директорът често устройваше излети — пролет, хубаво време, цъфтящи дървета. Имаше красиви местности, така че някак си съчетавахме приятното с полезното.

Запомних го…

Есента ме поканиха — именно поканиха! — в Езиковата гимназия. Пак по 64 член, но директорът специално ме потърси и ми предложи мястото. Нещо ме бил харесал…

За Езиковата… Сега там приемат всеки, минал случайно покрай вратата. И с тройки, и с двойки — след специален изпит за горкото дете.

Навремето имаше четири паралелки, страхотна конкуренция и — най-важното! — разбиране, че със знания далеч се стига. Имал съм случаи — пиша петица. А ученикът… Не, не хленчи за повече. Просто моли да му дам допълнителни задачи, та „да оправи“ петицата…

И двамата ми сина учеха там. Малкият ми каза, че преподавателката по немски искала да му дава частни уроци, щото… Аз й изпратих послание по обща позната и изведнъж се оказа, че нямало нужда от частни уроци. Известни бяха тя, и мъжът й, с рекета над родителите. Извиниха се — не знаели, че е дете на „колега“. Абе, какъв колега съм аз на подобни…

На 15 септември в единадесети клас пък дойде синът при мен и каза: „Свърши предпоследният учебен ден. Последният е 24 май…“ И наистина — всеки ден идваше — ту тоя ги освободил, ту оная не дошла… Реномето на училището…

Аз започнах там с бригада. Млад учител, но ме изпратиха старши на бригадата. Имах зад гърба си към двадесетина трудови бригади — и като бригадир, и командир на отряд, и ЗКТЧ. Най-трудното — отговаряш за работата. Та опит имах, прилагах го още малко след това…

Бяхме в Кардам. Лозя. Работим, после по къщите — хората с радост приемаха бригадирите. Вечер забави. А и учениците си бяха навзели книги — четяха.