Георги Коновски - Ранни мемоари

Интересно беше. Отиваме на работа, извикват ме в ТКЗС-то — някакви документи, минавам през селския магазин да си взема две вафли… А там — само фенери и гас. Празно!

Минали полски туристи и всичко изкупили…

Отидох в читалището — гледам: стая, пълна с книги, нейде над метър височина. Щели да ги бракуват, ако искам… Искам, разбира се… Катерих се, рових… Ама бях почтен — взех си само десетина, макар че очите ме сърбяха да грабя…

Заваля дъжд. Тича едно момиче. Какво да правят? Викам й — иди при колегата, да извади мушамите от колата. Тича и се връща: той пита дали червените или белите?

Ей така я изкарахме…

После почна ученето…

Сериозно учене. И обсъждания, и писмени работи — всеки ден проверявах поне петдесетина. От четири класа. Но проверявах в училище — имам правило: у дома си е наше, никаква външна работа! Каквото трябва — където трябва. Да мъкна мрежички с тетрадки? Да, бе…

Учениците интересни, мислещи, оригинални, амбициозни в добрия смисъл на думата. Едно момиченце беше метър и педя. Гаджето му — към два метра. Разделиха се сетне, тя стана известна журналистка. Та и досега…

Бях класен. Комсомолският секретар — да не сгреша! — се казваше Светозар. Отличник. Футболист. С гадже в осми клас (след подготвителен). Кога успяваше…

Но невинаги. Обсъждаме „Евгений Онегин“. Усещам — манкира, крие се, не участва като друг път активно. Питам го — защо Онегин застрелва Ленски? Класически отговор — заради страха от обществото, да не го определи като страхливец…

Светльо казва: „Ами защото му е приятел и го обича…“.

Ха сега, де?

Обича и убива?

Аргументира се: „Разликата в годините им е десет. Онегин е изживял разочарованията, станал е циничен и безразличен към красивото, не иска Ленски да преживее това разочарование. И затова го застрелва — да умре млад…“.

Брех! Такива работи в дебелите книги няма… Обаче, е логичен и точно в духа на Пушкин и Онегин…

Завъртях му шестицата и го предупредих, че следващия час ще го препитам ПО текста на романа. Прочете го…

Тогава обявиха конкурс за място в града. Кандидатстваш, минаваш изпитанията, класират и назначават.

Явих се…

Естествено, бях пръв.

На писмения — Ботев. А вечерта, преди изпита, за почивка си четох писмата на Ботев. И цитирам изказване за народа: „О, говеда, о, волове…“. Натам развивам за любовта към народа — не безогледна и сляпа, а любов изискваща. Не желае само да рони сълзи, а очаква, настоява този народ да е достоен за любовта към него, да не е аморфна маса, а деятелна общност…

Извикаха ме при журито — професори от Търново. Питат отде съм го взел това, цитирах им веднага. И…

Естествено!

После имаше практически изпит. Урок в непознат клас. Теглихме жребия, падна ми се български език, шести клас в едно училище. Веднага отидох там и помолих директорката да вляза в класа по български. Да, ама той минал… А изпитът е на другия ден. Затова помолих математичката. Правейки си сметка, че има доста близост в работата.

Влязох, седнах отзад, извадих тефтера и — като сущий Наполеон или Александър, почнах да правя схеми и записвам. Кой знае, кой само си мисли, че знае кой е добре, но не вдига ръка…

Абе, изградих тактиката за утрешното сражение…

Отивам на сутринта. Следобед щеше да има мач. „Левски“ — ЦСКА… Влизам в междучасието, викам: „Хайде, напред! Пък следобед — на мач…“.

И, като обсъдихме предстоящата среща — бяха мои…

Поканих ги да седнат както по математика предния ден. Отидох на катедрата, пред мен гениалния план на сражението и детските очи, показващи, че класът е мой…

Изобщо не е за чудене, че спечелих конкурса…

Тактика, практика и сто грама акъл — както викахме още в първи клас…

То пък месец след това почина една учителка, а друга изтеглиха в ОК на БКП. И трябваше да избирам. Избрах училище „П. Р. Славейков“…

Да започна с важното. Това, с което се гордея. В училището бях 34 години. След една година станахме национален първенец. После още два пъти. И получихме звание „Образцово училище“. Не намеквам, ама стана след идването ми…

А истината е, че имаше свястна директорка и добри учители. Жена, ама ръководител. Македонка. Разтропана, знаеща. Бакалова…

Някои се стряскаха. Помня, веднъж в голямото междучасие заспорихме с нея за някакво тържество. Отхвърлих сценария, предложих друг подход. Усилихме тона и… Гледам — останали сме двамата, другите изчезнали.