Георги Коновски - Ранни мемоари

Стана по моето предложение. Защото беше жена, инат, но с разум. И умееше да отдели сухото от суровото.

За съжаление, разболя се след 90-та година, пенсионира се. А после няколко години живя в свой свят — никого не познаваше. Почина. Лека й пръст! Свестен човек беше…

Имахме и орден „Кирил и Методий“. След 90-та година разгромиха — ама буквално! — пионерската стая, където беше изложен. Аз го взех и пазих петнадесетина години. После го дадох на директора. И му напомних — никой не е отнемал званието „Образцово училище“. Но той си е хамелеон и не посмя нито поне надпис да сложи, нито ордена да изложи. Ще речеш, че сме го откраднали…

Преди пет-шест години правиха основен ремонт на училището. Свалиха старата ламперия. А тя — някъде поиздрасната, но цяла. Запазена. Защото учениците обичаха и пазеха училището си. И вандалщини нямаше…

През класната ми стая минаха много ученици. Наистина много. И бях известен. Един колега разправяше как влязъл в такси, казал адреса, а шофьорът веднага: „А, «Славейков» ли? Дето преподава К…!“.

„Бе, вика колегата, колко души сме тук, а само теб свързват направо с училището…“

Е, не е прав. Имаше кадърни учители. Като се сетя за Йолова… Дребна, трудолюбива. До такава степен одаскалена, че веднъж простирала прането, взела легена под мишница и казала: „Свободни сте, ученици!“…

Или физиците Христо Петров и Георгиев. Направиха страхотна база в кабинета. Едва ли не сами сътворяваха уреди и пособия. Сега всичко е затворено в хранилище, но тогава… Да спомена химичката Орешарова, биолога Крачунов, художника Тошев, математичката Чочкова…

Имаше и издънки, какво да се прави…

Помня — една химичка имаше. Стара мома. Директорката казваше — „Да ще някой да я отведе, аз ще й взема чеиз!“. Обаче — уви…

И веднъж поискаха химик за курсове във Видин. Орешарова не искаше да ходи чак там, другата свястна химичка — Коконян, беше родила, та пратиха тая. Пристигна писмо, че удължавали курса на месец. Директорката се зарадва…

А оная се върна с документ за присъден квалификационен клас. „Боже, вайкаше се Бакалова, вместо да изпиша вежди — извадих очи…“

Накрая я омъжиха. За морски капитан, който имаше късмета да пътува много. И изглежда е бил смел човек, защото и момиченце се роди.

В първи клас идва колежката и ми носи тетрадка със стихчета. Нормални детски стихчета — римушки, забавнички. Казвам й добри думи и предупреждавам: „Почти всички деца стихоплетстват. Не го товари с очаквания, не го тормози!“. „Не, вика ми тя, ще стане поетеса. И край на игрите — ще пише“. Даже плати едни пари, та издаде тънка брошурка със стихчетата, че и представяне прави…

Горкото дете…

Но повечето учители бяха други — свестни…

За учителите ще споменавам и натам. По-важни са учениците. Защото учителите са скелета на едно училище. Основата. Здрава, права — имаш база за силна и красива фигура. Но силата и красотата идват от мускулите. А това са учениците…

Няма да разказвам натам по години и випуски. Ще обобщавам — и ще споменавам имена. Не мога всички да включа тук, ясно е. Но ги помня. По едно време ме викаха за справки в дирекцията — кой ученик кога е бил при нас, в коя паралелка, кой класен. Главата ми беше като компютър…

Харесвах всички випуски и почти всички ученици. Различни, интересни — някои дори със сивотата си.

Но най харесвах три випуска — 1966 набор, 1969 набор и първата журналистическа паралелка. Естествено, и другите ми харесваха — например, 1972 набор. Или останалите журналистически паралелки. Обаче — класация… А при нея все има някой напред. На старта всички са равни, на финала винаги има пръв…

Поех девети клас. Първият клас от горен курс в училището. Класната им беше млада, хубава, прилична жена. Различна от мен. И се постарах да я изместя в съзнанието на учениците. Да я помнят — заслужаваше си, но мен да знаят като Класния. С голяма буква…

Бях и строг, и либерален. По правилата! Помня, давахме дежурства на входа. Гимнастика, външен вид… Знаеха си — при мен трябва да са в естествен вид. Никакви гримове и глупости!

Очаквах го, затова не се изненадах, когато един ден ме попитаха: „Вие сте толкова свободомислещ, такива неща научихме, пък не разрешавате гримовете…“. Пратих едно момче да донесе роза от цветята навън, а аз извадих сувенирно мускалче, което отдавна бях приготвил. Подадох им розата: „Ухае ли?“. Разбира се, ухаеше. Сипах отгоре й от парфюмчето. „А сега?“…