Георги Коновски - Ранни мемоари

Директорът на училището беше типичен интелигент с каскет. Завършил някакво полувисше като физкултурник и не помня какво. От началото беше наострен — ами единствен висшист идва, СУ завършил… След две години най-много — заемам му мястото. После разбра, че в края на учебната година заминавам и стана от любезен по-любезен. Особено, когато — подучен от един местен колега — отидох следобеда до кабинета му и го заварих да разопакова едната възпитателка. Даже не бяха се заключили, толкова самоуверен беше.

Там работих с какви ли не хора. Всеки ден пътувах с колега, циганин по произход. Преподавател по физика и химия. Жена му пътуваше до Враца — в инспектората. Дъщеря му спечели окръжната олимпиада по математика. Майка му и баща му — черни като антрацит. У тях чисто, светло, трудят се…

Има цигани и цигани, старо правило…

А в края на юни напуснах и заминах.

Наскоро ходих да видя… Да видя спомените си. Промени доста. Училището зее отворено. Закрито през 2002 година. Пустоооо…

Децата ходят в града, пуснали и цигани в селото да живеят, автобуса го чакаха много хора — работа в селото няма, пътуват…

Иначе си е все още чистичко и подредено. Но — само като сравнение с околните села. Не като едно време.

Накрая — примери от банашкия говор, особен диалект: „Ма, де си й крейнала въз пътьо?“, „Па ля Бърдаре“…

Бърдаре…

В новия град ме пратиха — по член 64 — в ТМСС. Да преподавам на първи курс от СПТУ-то и на четвърти от техникума. Вече 19-годишни, узрели, та презрели…

Но — близки ли бяхме по възраст, по лек акъл и лесно мислене ли, оправях се. Още тогава набарах правилната, според мен и сега, линия на поведение.

Строго и леко. Когато трябва — морков, когато — тоягата.

Но — ВИНАГИ принципно!

Предварително обясних вижданията си. И уточних правилата. Натам е лесно. Два-три примера и нещата тръгват по линията. Няма как да се криволичи — работим, все пак.

И в работата въведох свои правила. Пет-шест минути напрегнат труд, после лафче, смях, след двайсетина секунди сериозно, пак труд. Товарене, разтоварване…

Плюс самостоятелно мислене. Мноооооооого мразех популярното учителско: „Какво е искал да каже авторът?“. Абе, дебил, той каквото е искал да каже — казал го е. А ти какво си разбрал? Към какво те е подтикнало, какво свързано с произведението ти е хрумнало?

Те това кажи, а не повтаряй учебниците. Те са хубаво нещо — но само като подтик за мислене. Като някаква основа…

Първи курс бяха зайци. И — СПТУ. Както викахме: Е Се Пак Училище…

Образи страхотни. Момчета (имаше и няколко момичета) от село, дошли да вземат книжка и да станат трактористи. Без повече претенции…

Радвам се, че ги пораздрусах, прочетоха някои неща, взеха да говорят по-свободно, че и автори да цитират.

Макар да имаше… Абе, Иванчо беше добро момче. Висок, слаб, послушен, много изпълнителен… И направи казано — невежа! Прост като… Като рало сред трактори…

Викам на курсовия му: „Как да му пиша тройка?“. Щото тогава имаше и тройки, и двойки. Нямаше задължително завършване, нямаше „Ама той носи пари на училището, пък учителят само ги харчи“…

Оня ми обяснява: „Тракторист ще стане, даже звеновод няма да е…“

„Остави, бе човек! Ще тръгне с трактора, ще изгази народа…“

Но му оставих тройка… Защото много се трудеше. Ама много… Е, трудно влизаше в главата, пък докато намери мозъка, пък в него свободна клетка…

Един ден им дадох да учат наизуст монолога на Хамлет. На Иванчо казах: „Наполовина!“.

В училището имаше пансион. Там спяха момчетата от село. Дежуреше възпитател — нощен. На сутринта ми казва: „Мани, мани… Какво си направил…“.

Учудих се. Бях си спал спокойно.

Оказа се, че колегата отпратил учениците на спане и се зачел. По едно време чува някакво бръмчене в коридора. Излиза. Иванчо върви с христоматията в ръка и боботи: „Да бъдеш или не…“.

Спрял го. Оня обяснил — трябва да научи откъса и вече час как се трудел, даже почти запомнил първото изречение. Колегата го пратил да спи…

След известно време — пак. Иванчо върви по коридора и дудне…

Отново го отпратил…

След малко…

С две думи — Иванчо беше научил няколко стиха. И му писах тройката. Дето се вика — тъп и упорит…

А иначе — свястно момче беше. И, предполагам — станал е добър тракторист, съпруг и баща.

То акълът няма нищо общо с характера на човека…

Оперираха един колега от автотранспорта — те заемаха същите сгради, но в другата смяна. И ме поканиха да го заместя. Два месеца… Ама добри пари плащаха…