Георги Коновски - Ранни мемоари

Обеща — ще го има предвид…

А есента гледам — пак на две смени, госпожата на една. Отидох с гръм и трясък. Взе да мънка, че втория срок, ама да проявя разбиране…

Заявих директно — няма ли промяна, вземам си шапката…

И, като видях, че и втория срок пак ме сложил да търча два пъти на ден… Подадох заявление, напуснах. Най-напред отидох за справка в профсъюзите. По кой член да е, щото директорът правеше мръсни номера. Една напускаща колежка се оказа не пенсионирана, а заминала по взаимно съгласие. Което й донесе доста административни проблеми…

Профсъюзните, които не го обичаха, взеха да потриват ръце. Сега ще им кажа компромати, ще се заядат с него…

Отказах. Бяхме приятели, сега не сме. Но — имам някакви мои разбирания за чест…

И така — в един петък изкарах часовете и заминах. Дойдоха бивши ученици, разбрали за напускането ми. Изпратиха ме и малките — осми и единадесети клас.

Не оставих нищо в кабинета. Табла, шкафове — раздадох на колеги. Имаше отзад грамадна, хубава, лакирана закачалка — подарих я на едно момче, таман ваправили нова къща. Креслото си прибрах. И оставих кабинета, за който доста очи се точеха, в познатото сиво състояние…

Сега всяка седмица имам поне две срещи с бивши ученици — от 1966 набор насам. Обаждат се, пишат по електронната поща, някои от по-младите все още търсят помощ. Например, няколкочасово обсъждане на сценарий правихме с едно момче, решило да се втурне в тая област и учещо това. А колко съм помагал на следващи журналистика, филология, история — не броя…

Частни уроци не давам — само помагам. Не замествам никъде, не си търся работа…

Чета, гледам филми, разтоварвам се…

Време и за мен…

За пенсията трябват документи. Обаче… Училищата намаляха, доста бяха закрити, документите — преместени нейде си.

Та се обадих в Бърдарски геран за справка. Вдига слушалката жена. Обяснявам й, тя казва: „Няма проблем, кажете името и адреса, ще ви го изпратим“.

Казах…

Отсреща: „Ооо, аз съм слушала за Вас! Вие сте преподавал на свекъра ми…“.

Малей, добре, че не каза „на дядо ми“…

Толкова ли съм одъртял?

От друга страна — радвам се. Помнят ме. А бях там 1977/78 година. Само за една учебна година. При това — приходящ даскал…

Странно за мен тогава село. Католици. Изселници от Банат, получили земя през 1878 година, построили село в познатия им стил. Там снимаха „Тримата от запаса“ и „Зарево над Драва“. Външните снимки — като в Унгарската пуста…

В центъра на селото — общината, църквата, училището. Като едно време…

Децата — възпитани по селски, с малко западен привкус. Чистички, трудолюбиви, изпълнителни, захващащи се с ученето като с всяка работа — внимателно и последователно.

Там имаше и дом „Майка и дете“. Макар майки да не виждах, освен в събота — ако някоя дойдеше на свиждане.

Имаше братче и сестриче, баща им ги посещаваше редовно. Сваляха го от автобуса, след него — дъска с четири колелца. Нямаше крака.

Веднъж се разбра, че улучил от тотото две шестици. И ги внесъл на децата. Още през нощта от съседно село долетял ерген с трактор, през нивите, грабнал момата — в осми клас беше…

Но иначе времето беше равномерно-спокойно.

Сутрин отивах с автобуса на работа, на обяд се връщах, когато бях дежурен по занималня — обядвах в селския ресторант. Обикновено следобед ходехме на стадиона. Селски, ама пригладен, в ред. И футбол играехме, и момичетата нещо си бъбреха на пейките… Спокойствие…

Трудолюбиви ученици бяха. 1963 набор. Помня ги — Иван, Рици Кукова, Красимир Йохан Енглер, Виолета, Лилия, Надя…

Даже бал им правиха. Малко село, децата отиват да учат в Бяла Слатина и Враца, абитуриентски балове няма, а всеки родител иска да види детето си изкласило. Та затова и правеха балове след осми клас…

То баш тогава беше световното в Аржентина. Отидох в ресторанта, туй-онуй… Изчезнах, гледах първия мач в един колега, върнах се…

След полунощ всичко утихна — хората на другия ден имат работа, децата също са включени в нея…

Много чисто, подредено, хубаво село. Пред къщите лехи с цветя, в дворовете животни. Гледаха прасета и зимата… Големи празници! В някои къщи мятаха по три, че и четири прасета. После ги опушваха по специален начин, в специални сградички. И напролет месото си беше прясно…

А правеха колбасИ. С ударение на последната гласна. Салами по немски рецепти. Страхотни!

Отчето им беше завършил във Ватикана. Млад, интелигентен, съвсем не консерватор. Може да е бил йезуитски хитър, не разбрах. Но беше приятен човек.