Пък мъртвите — после.
Така е — то за живите никой не се грижи, та…
А живите са сенки. Не, живеят хората. Раждат се, растат, женят се, деца отглеждат. И къщи вдигат (някои), и бизнес (дребен, провинциален) се опитват да въртят.
Но — липсва културата! Няма го самодейният градски театър. Ех, като се сетя за Васил Станчев — моят учител, за Илия Маринов, за цялата трупа…
Има грамаден културен дом. Казват, че архитектурният план са заели от някаква американска свинеферма. Та затова е толкова особено нефункционален.
Но — няма култура.
Преди години имаше конкурси — художествена гимнастика, изкуствата… Останали са спомените.
Е, има си куп чиновници в тоя дом. Ама нали и те трябва да ядат?
Паркът е модернизиран. Бетониран. На дърво е оставена бетонна клетка и жегата потиска отгоре. Няма ги розовите храсти, няма я лятната читалня, няма фонтанът (има го — но като фигура).
И — гола площ няколко декара. Площад било.
По който понякога се мерне — пресичайки го бързичко — нечия фигура.
Повечето хора предпочитат централната улица и пазара. За тях — натам, в следващите репортажи.
* * *
Както обикновено (за тия пет дни, откакто съм тук) градът е като след неутронна бомба. Имоти, къщи, кооперации са на мястото си. Хора почти не се мяркат.
А тези хора сега са много по-заети от преди 20 години. Налага се да полагат неистови усилия, за да оцеляват.
Така излиза, че капитализмът (или нашенската битпазарна демокрация!) принуждава човека на куп доброволни изяви.
Най-вече към търсене на още работа.
Само че — каква работа в един замиращ град?
И затова белослатинчани се трудят усърдно в градинките. Понякога и по лозя нейде. Ако циганите не са ги унищожили.
Какво лозята? Онзи ден в гробището млада жена — 30-годишна, плачеше разтърсващо над пресен гроб.
Насадила цветя, посадила две борчета — всичко изтръгнато. И унищожено на място. Защо?
Това явно не са възрастни хора (макар че клетва не давам). Възрастните знаят какво е смъртта, чакат я и надали ще поругаят нечий гроб. Както не биха искали техният бъдещ дом да е пометен от вихрушката на простотията.
А виж за младите хора в Бяла Слатина ме е страх.
Много!
Не зная дали съм прекалено субективен, не съм сигурен дали скептичното отношение на старите хора към младите не надделява — но се стреснах от нещо, на пръв поглед прекалено лично като оценка.
Интелигентността на младите хора!
Ей, и аз се уплаших, щом осъзнах, че лицата на децата (10 — 18-годишни) са много, много по-неинтелигентни от лицата на предните поколения.
Не, не нашето — в показните спомени всички сме умни, трудолюбиви, честни, борбени.
А като ги сравних с лицата на връстниците на племенника и племенничката отпреди десетина години.
Просто ми се иска да кажа — затъпяват!
И как няма да е?
Ваканция. В осем и половина пред една баничарница няколко момчета — 16-17-годишни — пият бира. Първа за деня? Или последна от вчера?
Други са в кафенетата.
Централната улица, направена още по наше време пешеходна част, е почти изцяло покрита с изкуствени постилки. А върху им — кафене до кафене.
В 8 и нещо седят млади и малки момчета и момичета.
Градът е селскостопански, всеки двор има животни. И сутрин, когато родителите са заминали — де на работа, де на градината — на децата се налага да хранят стоката (както викат в нашия край).
После — в кафенето. В ранния следобед е пълно. Вечерта вече трудно се минава. Към полунощ центърът живее. Ако това е живот.
Какво им се предлага като възможност на децата?
Културен живот?
Спорт? Контрол от възрастните — дори полиция?
Родителите, както всички техни „колеги“ в България, се оправдават — заети са с оцеляването.
И нямат време за децата. Като че тези деца не са именно бъдещето, за чието оцеляване трябва да се борят родителите.
Деградацията започва от децата. И не свършва с тях.
А като контра на казаното — видях и друго. Една сутрин минах край старата гимназия, сега прогимназия.
В двора й има игрище с изкуствено затревяване.
На него петнадесет-двадесет момичета и тук-там момчета играеха волейбол.
По-скоро тренираха. Момичешки отбор и някои момчета на тяхна възраст, допуснати от треньора.
Защото човекът явно разбира — няма място за формалности, когато става дума за децата. За бъдещето.
Предполагам, че има и други — които четат книги вкъщи, нейде по туристически маршрути са, обикалят големия свят на интернета.
Читать дальше