Георги Коновски - Ранни мемоари

Аз, с един шинел, без колан, в караулното. Там беше арестът.

То самото се състои от няколко помещения — стая за караула, за караулния началник, арест и още някаква врата имаше, не помня каква.

Бутнаха ме в ареста.

В другите стаи горят печки — зима, бе, хора!

В ареста — цък!

Замина старшината към портала, отвори се вратата, началник-караула — от старите войници, ме извика и заведе в стаята на почиващите. Печката бумти, хубаво…

Нямаше легло за мен — непредвиден „гост“. Ама легнах край вратичката на печката и захърках. Един войник спи навсякъде. Спал съм в камион от Търново до Севлиево, а като се прибрахме — гледам: бил съм с глава между две брадви. Ама кой ти гледа…

Войникът спи, службата си върви…

И други правила — не се навъртай около началството, ще ти намери работа. Навъртай се около кухнята. Вместо да питаш — лягай да спиш… И така нататък!

Но кому ги казвам?

Днешните млади казарма не знаят.

А едно време от нея освобождаваха само болните и педерастите. Младите днес не са болни…

Посред нощ ме сръгаха.

Генков се домъкнал (зима, студ, сняг!) от тях, идвал на проверка на караула…

Разбира се, нашият човек на портала издебнал, докато дежурният го изпровождал, и врътнал шайбата.

Преместиха ме в ареста. Дойде оня, надникна през прозорчето. А аз — сгушен на дървения одър, симулирам, че дзиндзиркам.

Та се накефи гадинката…

А в ареста лежах още пет пъти. Можеше и повече, ама старшината Цонев нещо бръмчал на началника — командирован съм, само той ми е началник и т.н.

Поради което Генков гледаше, смърдеше (жаргон — мърмореше), но не смееше да се разпростира.

То и на сутринта след първия арест станал лек скандал. Макар че трябваше да карам 24 часа, освободиха ме — все едно нищо не е имало. Старшина Цонев, обаче, веднага разбрал, извика ме, разпита ме и каза: „Свободен си!“.

После чух, че имало триене на сол и оттогава Генков се опитваше само индиректно да прави гадости.

Аз пък се накефих, когато една вечер обяви „тревога“ и ни вдигна — с пълно бойно снаряжение, да отбиваме „атаки“ на врага.

От едната страна на поделението беше реката. Храсти, дървета, кал…

Та си представете — есен, ние сме заели позиции залегнали в тинята, държим автомати, чакаме конада „Огън!“.

И тя прозвучава.

Затракаха машинките. Ама аз се ослушвам. Не ми се гърмеше. Щото вече осем минава, пък после трябва да чистя и смазвам автомата… Кога ще спя?

Един новобранец ме гледа и пита: „Ама няма ли да гърмиш, другарю стар войник?“ (Неуставно обръщение, но…)

Викам му: „Искаш ли патроните?“

Заекът чак подскочи: „Да!“.

Разменихме двата пълнителя за 60 гилзи, запуца новобранецът, аз прибрах всичко под плащ-палатката.

Дадоха отбой. Прибрахме се. Пооправих автомата. Старшината — ще, не ще, прие го. Нямаше за какво да се хване, само ме изгледа подозрително.

В това време новобранците търкат — както пес дръгне кучка, нали ви го описах.

Повечето набори също се бяха изтарикатили, та си легнахме.

И таман заспивам — а в казармата бързо се заспива, отваря се вратата, появява се един мокър, кален таласъм, изревава: „Ваш’та мама…“, след което почва да гърми в помещението…

За отрицателно време си чукнахме главите под креватите с колегата, дето спеше отдолу.

Шум, крясъци, псувни, дим — щото и печката бяха обърнали. Навсякъде задници се вирят, глави се завират дори под шкафчетата…

Абе…

Генков направо… да, ще си кажа — с кеф и злоба ще кажа… напика се!

Видяхме му мокрите гащи.

Може и от нас някой да се е напикал. Макар че ние не осъзнахме какво става, а после стресът ни крепеше до заранта.

Но тоя се напика.

А образът с автомата бил оставен отцепление. И го забравили.

Стоял си кротко под ромолящия дъжд, докато по едно време усетил, че са го изоставили. И побеснял…

Направихме му мечка, разбира се.

Но на другия ден само се смеехме с това. И тихичко — с напикания старшина.

Който, между другото, се домъкна пак рано заранта. Ама някак си парцаливен един… бая време мина, докато се напери…

Нали старшините бяха аристокрацията на Севлиево, трябваше да е на ниво.

Бе те историите там край нямат…

Спалното беше огромно.

Някога в тая сграда е бил щабът на конния полк, а баш в стаята — някакъв салон.

С паркет!!!

Разгонваше ни фамилията.

Всяка сутрин го лъскахме — паркетол, после паркетин…

И — сваляхме одеялото от леглото на „патрона на ротата“. То легло беше в единия край. Нормално, единично (нашите бяха на два етажа), със сиво стандартно одеяло.