Георги Коновски - Ранни мемоари

Защото се стреля. Откоси… Че и единични… Някой вижда нещо и се цели…

Наближихме едно мостче над канала и взехме да спираме.

А беше есен. Локви.

Обаче, ние…

С две думи — залегнахме. И младши лейтенантът извади пистолета. Запука ритмично. Сигнал даваше.

Огънят лека-полека затихна.

Развикаха се: „Кои сте?“.

Ние се обаждаме.

„Станете и се осветете!“.

Да, бе…

Да се осветиш, та някой да те издрънчи в тъмното от нейде си…

Хеле, споразумяхме се, младшият отпълзя напред, от погребите се смъкна някой, заприказваха…

После ни викнаха.

Не влязохме горе, само ни обясниха какво е станало.

На пост бил новобранец.

Първи караул.

И, естествено, му се виждало какво ли не.

Включително зверове, змейове, таласъми…

Абе, ако не сте били на пост — няма да ме разберете.

И в тоя момент новобранецът чул човешки стъпки…

Викнал — стъпките не спират…

Пак…

После разбрали, че е свински таралеж. Те имат копитца и тропат като човек — за разлика от мишите, дето са с лапички.

Та отцепил нашият към караулното, бяга и стреля назад.

Ония заели позиция по разписанието, почнали да пукат.

Дето ви казах — един даже стрелял на единични. Какво е виждал — един дявол знае, ама се целел и стрелял…

Ние тръгнахме към казармата, те се прибраха.

И таман бяхме при мостчето пак… Тресна изстрел…

По корем — в локвите.

После втори…

И викове: „Ей, няма нищо, няма нищо…“

Прибрахме се, на другия ден дежурният отгоре дойде за закуската и ни разправя.

Влиза в караулното разярен стар войник… „Мамка ти, новобранец…“

И трясва с приклада по пода.

Изстрел.

Забравил да извади патрона от цевта.

Началник-караула се развикал: „Твойта мама, колко пъти ви казвам да проверявате автоматите!“.

И джаснал с приклада по стола.

Изстрел.

Две дупки в тавана.

Та на другия ден дежурният купи двадесетина пасти за зъби и пълниха дупките…

Другото го отчетоха по реда — идваха от Търново офицери, разпитваха ги, новобранеца бухнаха в ареста, началник-караула също…

Но с това им се размина, никому не се вдигаше шум, началникът на военното чакаше генералски пагони (умря преди това, нали ви казах), нашите спечелиха — минаха по ръба…

В казармата нямаше време за големи занятия — от рода на марша на скок.

Всичко се провеждаше бързо, понякога само за отчитане на дейност.

Тъй като бяхме нарядна рота и режимът, както казах, беше строг — 24 часа наряд, 24 часа почивка. Което означава — работа.

А работа винаги има — включително пренасяне на камъни от тоя ъгъл до другия. Буквално това правихме един път. Нещо искал началникът на базата, ама май и той не знаеше какво.

Та струпахме купчина в единия край на огромния двор.

До нея — череша, наоколо трапища, обрасли с трева.

Там ме учиха да карам кола. Молотовка. С ударение на първото „о“.

Ама нещо не стана.

Тъй като шофирането е автоматична дейност, рефлексивна. Пък аз все търся на корена ряпа. И се заглеждам, замислям…

В една неделя беше, спокоен ден. Качихме се с приятелчето, дето щеше да ме обучава. Показа как се пали, тръгнахме, аз управлявам… и зяпам.

Та ха в една яма, ха в купчината камъни, ха накрая в черешата.

След което се отказах. И си останах с единственото добро, сторено за шофьори и пешеходци. Не се сдобих с разрешително за лов на хора, наричано шофьорска книжка.

Но камионите ги използвах. В края на двора имаше гаражи. А в тях маса камиони. Включително щабни, медицински и тем подобни.

Намерих ключове за щабния. А вътре — маса, столове, легло дори.

И много пъти в събота и неделя, а и привечер в нормалните дни, се укривах успешно там. Чета си и си свиркам.

Защото оня гад — старшина Генков, все намираше как да тормози войниците.

Хайде аз — иди доди, в базата бях почти постоянно. Но приятелчетата се приберат от наряд към пет и половина — шест, хапнем и…

Генков вика ротата да подрежда складовете му, да прехвърляме дърва, да… абе, да ни намира работа. И на себе си. Изглежда у тях го гонеха пък него като новобранец, та чак към осем вечерта се прибираше.

Още първата седмица ми вдигна мерника.

Значи, седнал съм аз след вечеря, неосъзнато гледам нанякъде си и…

Старшината ни строява — да се прехвърлели едни дърва.

Учтиво му обяснявам, че по устав няма право да ни ангажира с подобни неща в свободното за войниците време преди лягане.

А той ме прати в ареста.

Краят на януари, началото на февруари. Стуууууууд…