Георги Коновски - Ранни мемоари

Не, братче (евентуално сестриче), за книгите — отделна глава.

Купувахме — макар парите… Ама заделяхме.

Библиотеки — обикаляхме.

И, разбира се — антикварните.

Уф, що пари отиваха там!

Когато взех първия изпит, отидох до руската срещу ЦДНА и си подарих томчето на Пушкин. С надпис: „На Гошко — по случай първия изпит — от Гошко“.

После имаше още изпити.

Веднъж със Златан си подарихме книги — пак за някакъв изпит. Той ми поднесе „Эра милосердия“ на братья Вайнеры.

Страхотна книга!

А после по нея заснеха „Мястото на срещата да не се променя“.

Иначе обичахме да ходим в антикварната на „Граф Игнатиев“. И да разглеждаме.

Продавачките бяха културни, начетени, не ни гонеха, дори напротив. Май им бяха симпатични тия младежи, дето все гледат… и от време на време купуват нещо наистина стойностно.

А какви истории видях…

Веднъж дойде семейство някакво. Около 30 — 40 годишни.

И пред мен — свидетел съм! Може да помислите, че е виц — сам бях свидетел! Да ми умре кварталният, ако лъжа… — та пред мен тия хора поискаха 80 сантиметра книги. В специална разцветка. И показаха мостра — парченце фурнир.

Подбираха цвета, нагласяваха…

80 сантима книги им стигаха.

Предполагам — за една от ония „библиотеки“, дето има място за телевизор, барче, гардероб, витрини за порцелан и кристал…

Друг път…

Ама по реда. Видях осем тома на Конан Дойл.

Малей, заоблизвах се!

Но — 48 лева!!!

При 80 стипендия…

Разглеждах, разглеждах…

За пръв път видях „Приключенията на бригадира Жерар“, както и трите книги за професор Челинджър…

И гледам, разгръщам…

В един момент жената грабва книгите от ръцете ми и ги пъха под рафта.

Зяпнах.

Досега подобно нещо не беше се случвало. Кой ли идваше?

Изтеглих се леко встрани, заразглеждах другия рафт…

А тя след малко ме викна.

„Едни руснаци — каза ми. — Пък те като дойдат — грабят наред. А аз искам да оставя книгата за българин…“

Е, не стана. Скъпо си беше. Та след няколко дни ми каза, че разпродават осемтомника на части.

И аз си взех „Бригадира Жерар“. Която и сега украсява библиотеката ми. Впрочем, намерих и френския филм по романа.

Изобщо — възможности за културно развитие имаше много. Стига да искаш.

И да не хленчиш, че някой ти пречел…

Леле, три глави настрани мръднах. И нещо разказът стана сантиментално-мемоарен, вместо планираната шантава веселост.

Поради което се налага да се върна в оная заран.

Защото си беше вече заран — слънцето надничаше с половин око, нейде тракаха каруци, бръмчаха двигатели, народът се надигаше, за да отиваме на работа.

Пък ние — весели, ама весели…

Оги легна при чешмата и рече, че няма да стане. Да му донесем одеяло.

Ние — благородни души — домъкнахме дюшек и го положихме до него. Той припълзя отгоре му.

Ама за да не скучае сам, взехме Златко барабар с дюшека и го пренесохме от другата страна на пилона за знамето.

И стана една аранжировка…

Огито отляво, Златко отдясно — почетен караул.

Ама вторият взе, че отвори очи, рече нещо на старобългарски и се замъкна пак в салона.

А Огито примерно си остана да лежи.

Той си е такъв — примерен… Така се и ожени.

Помня, една вечер дойде в квартирата с бутилка водка (те — пак пиене! Ама да лъжа ли?!).

Седнахме й, после внезапно се оказа, че и при мен има една.

Съквартирантът го нямаше. Тогава беше едно наивно, ама амбициозно момченце от Лом — Румянчо.

Провинциалистче по всички линии. То и аз си бях, но чак толкова…

Един ден ме вика на балкона и ми показва нещо. „Балонче“ — вика. Хвърлено на терасата. И седна да го надува…

После ми се сърди бая време, когато най-накрая разбра, че това било презерватив.

Разделихме се с него — прекалено огромна разлика във вижданията.

Аз съм си консервативен, ама толкова ограничен и задръстен човек доста време после не срещнах.

Та пийнахме, поприказвахме, хапнахме — редя ги по значението.

Сетне Оги си тръгна…

Живееше недалеч — на „Лайош Кошут“ 11, насреща му имаше цигарена фабрика.

Но той решил да се прибере за по-пряко по „Александър Стамболийски“. Защото там живееха две момичета от нашия курс. Едната на номер 104 — в кооперацията на леля ми, другата малко по-надолу.

Оги — като разумен човек — решил, че Людмила е чак на третия етаж, трябва да се катери по стълбите, пък след две бутилки водка… е, и едната да е — по равно си сипвахме, ама…

Та си рекъл, че ще мине през Анелия — хем живее на партера. Влиза се в двора, почуква се на прозореца, после направо през него — няма нужда да се отваря вратата.