Георги Коновски - Ранни мемоари

Защото аз направо прахосвах поста. Дребен, но даващ възможност за контакти с отговорни другари, за изяви, за показност.

Ей го — в едната група беше записано синчето на завеждащ спортния отдел на „Работническо дело“. Една година по-рано почнал училище, поради което още не беше в казармата.

Много амбициозен, инициативен, пробивен… Леке, с една дума.

„Тате каза, че днес като бил в ЦК…“

„Баща ми днес се видял с другаря…“

И така нататък.

Което вирееше в групата му. Но, макар да го направиха комсомолски секретар на курса, при нас не се мяркаше.

Освен веднъж, обаче тогава се подхлъзна, пийналият Компанейро искал да го подкрепи, ама някак си се изплеснал и юмрукът му цъфна джуката на лекенцето Влади…

Което ни помогна натам да развиваме свободна комсомолска дейност. И предизвика известен респект, та когато трябваха хора за черна работа, знаеше се кои ще са.

Абе, хора, що не свиркате, че ме чакат под прозореца в Аспарухово?

Пък аз къде се занесох…

Ей го отдолу село Аспарухово — модел 1974 година.

В центъра на селския парк е училището.

Под прозорците, гледащи на юг, се е разположила нашата весела група.

И пее, та се къса: „Стани ми, стани — шо ми сладко спиш…“

Набляга се на „шо“-то.

Имаме бас профундо — Огито, тенор — Компанейро, Митьо баритон, аз неопределен и неопределяем глас.

И Коцето от Момчиловци, ама той малко така…

Отгоре са се накачулили момичетата. Ръкопляскат.

А Галя хвърля нещо.

Цветя и кутия бисквити.

Оги я вдига и казва важно: „Жоро, дадоха ни бутилка бисквити…“

Покланяме се. И се изнасяме към западната страна — да попеем на нашите мадами.

Които, обаче, проявяват яростна музикална антипатия.

Не щат и да ни чуят.

Само Коцевото бивше (както усещахме) гадже се показа. И се замята от прозорец на прозорец, пускайки в действие двойно разцепения си език.

Как може, ма не ни ли е срам, четири часът е вече, хората искат да спят…

Хората нещо не се показваха — макар крясъците й сигурно бяха стреснали и призраците в гробището — току-що отпуснали се в удобните ковчези.

Е, призраците легнаха, ама звездните братя, чиято стая беше под прозорците на озверялата годзила, се появиха в целия си блясък.

Ако щете вярвайте, ама бяха в униформи! Със знаците! Звездите! Фуражките дори бяха нахлупили…

„Момчета, вижте колко стана, след малко сме на полето, не е хубаво така…“ — занарежда Генади.

Генади беше командир. Натегач също, но страхливичък, мазничък, предпочитащ да се приплъзва по камъните, вместо да ги мята.

„Гена, викаме ние, ей сега ще си допеем — и лягаме…“

Той усети, че сме готови на компромис с изкуството и мъжката чест. И допусна голяма грешка — рече да покаже началническо юначество.

„Веднага!“ — изръмжа.

А отдолу се чу един глас: „Гена, ти си педерасссс…“

Силен, ясен, съскащ глас.

И до ден-днешен не знам кой беше.

Макар останалите да твърдят, че съм бил аз.

Но не беше само това, което ми се губи…

Прозорецът хлопна, Гената и братята се скриха.

А ние се огледахме.

Честта изискваше да довършим концерта.

Но — Огито?

Изчезнал беше.

Рекох да видя де сме го изтърсили. И се върнах зад ъгъла.

Ами да — седи си под прозореца и си гука с Галя.

Ромео (бая пийнал) и Жулиета (кикотеща се). Но не на балкона, а през прозорец.

„Оги, викам, хайде да вървим, че ни чакат…“

Той се обръща, слага пръст на устните и гръмко казва: „Жоро, тихо! Аз свалям…“

Галята направо се залива — ама аха да се изтърси отгоре.

В тоя момент Митьо се появи.

„Какво става?“

„Тоя сваля — обяснявам му. — Не ще да тръгва…“

Взехме го внимателно — за краката, за раменете… Мъкнем го, задникът му оре земята, а той гледа нагоре и вика: „Сбогом, Галя! Мен ме отвличат, но пак ще се върна…“

Абе…

Май пак трябва да мръдна от основната линия.

Иначе наистина ще помислите, че ние като студенти само сме пили и тичали по мацки.

Не е баш така — и по нас тичаха.

Но и не беше само пиенето.

То… някак си… част от битието… Студентска веселба, разпускане, ешмедеме — както му викахме, когато поизучихме българската история.

Иначе — пиенето си беше евтино. Около трите лева се въртяха цените на гроздовата и водката, по-евтина беше плодовата ракия.

В „Грозд“ половинка наливна бира струваше 20 стотинки, чиния дребна пържена риба — пак толкова.

И, като се има предвид, че не бяхме чревоугодници — чинийката се споделяше от няколко човека.