Георги Коновски - Ранни мемоари

Стигнахме Аспарухово скоро — след четири километра път.

Свежа вечер, лек ветрец, движение — абе, пооправихме се.

И успяхме да заемем място в строя за проверка.

Всичко си беше наред. Освен, дето Коцето липсваше. Видели се с един младеж от селото и от глътка на глътка…

С две думи — Коцето славно спеше в салона.

И хич не му пукаше за някаква си проверка.

Момчетата успяха да се похвалят, че се качили следобеда на тавана, изловили сума ти гълъби, оскубали ги, а лелките опекли цяла кошница бивши пернати.

Мезето е налице, значи.

Та така си приказвахме, докато звездните братя церемониално си въртяха любимите им ритуали в стил „Ма малей, к’ви сме юнаци!“.

Само когато в списъка стигнаха до Коцето, нещата малко се пооплетоха.

Ние рекохме, че е болен — внезапно го свил стомахът. Диария, с две думи — не е за пред хората.

Но тогавашното му гадже — една дребна, но змиеподобна (най-вече в езика) колежка, се зае яростно да разруши хубавата лъжа.

„Мръсник! Лъжат! Пиян е, знам го аз…“

Звездните братя се направиха на приятно разсеяни — уж не са я чули. Макар квиченето й да се носеше над спокойното заспиващо село.

(После, когато се освести, Коцето обобщи нещата: „Целият полк строен, а тая ме излага пред командването…“

Абе, казармата яката ни държа — май и сега още.)

Та изкомандваха звездните: „Свободни сте!“.

Пак отклонение. Имах усещането, че тия не са стъпвали в казармата. Така им правеше кеф да командорят и се кичат като пауни.

То се оказа и вярно. Двама били отложени, третият направо освободен.

Пък тогава освобождаваха само инвалиди и педали. Тоя не беше инвалид…

Е, пръсна се народът — свободно време преди лягане.

Ние с Огито, обаче, бяхме огладнели. Шега ли е да минеш два километра път за четири километра време…

Сетих се, че в стола трябва да има таратор от обяд. Вмъкнахме се.

Ами да — половин казан с таратор.

Който още повече ни освежи. Излязохме бодри и свежи като кисели краставички. Само метнахме поглед към казана. И не го забравихме…

А на стълбището отпред седеше Златко.

Прегърнал отнейде изкопано шише с ракия (ония трите ние бяхме укрили сигурно!), близва си, гледа в душата си.

Да, де — бяхме забравили, че е сам.

„Какво правиш?“ — викаме му вместо поздрав.

„Тъгувам!“ — казва ни и поглежда през бутилката нагоре.

„Я дай и ние да потъгуваме“ — посегна към шишето Оги.

И се поразтъгувахме. Топла вечер, звезди, тишина…

Което ни подсети нещо.

„Абе, де са тия хора?“ — попитахме Златан. Пък той ни обясни, че през деня били косили сено в гробището, та нашите отишли да си попеят на копата.

Оставихме го да тъгува, ние отидохме да попеем.

Позната работа — аромат на прясно косена трева, покрай копата натъркалян народ (де единично, де на двойки, тогава нямаше неромантични тройки), Компанейрото дрънка на китарата, всеки пее нещо някак си.

Момичетата правеха леки намеци за гълъбите и пиенето. Кога, таковата, ще се почерпим.

А ние отговаряхме с яки натвърди — де бяхте тая заран, когато ма’ахме с лопатите?

Не, не! Не сме алчни и егоисти, ама социалистическото равенство на половете да го използваш само при ядене и пиене…

Та си попяхме, после момичетата разбраха, че сме твърди — както винаги с тях, поне за мен съм убеден, щото…

Оппа! Малко на подтекст минах…

Както и да е, отидоха те да спят.

Ние пък се прибрахме в салона. Някои съвестни отидоха да спят, по-безсъвестните се завъртяха около нас, но ги отрязахме. Грубо, според тях — прекалено меко, според нас.

Останахме само работниците.

Изкатерихме се по дървена стълба на балкончето, бутилките бяха при нас, кошницата с гълъбите донесена, китарата вдигната, Компанейрото — странно трезвен (заради антибиотиците) задърпа струните.

Долу някой замърка, от нас някой изхърка…

И настъпи музикална тишина.

Пийвахме, лафехме си, пеехме си…

Да напомня една стара руска студентска песньовка, станала ни любима поради изключителната актуалност и високоморално съдържание: