Георги Коновски - Ранни мемоари

Оппа, за Компанейрото нещо.

Благоевградчанин.

Висок, открит, обичащ чашката и музиката. Китарата все с него. Избиваше го на някакъв полуиспански, тип Григор Вачков в „На всеки километър“ — испанската серия.

И към симпатягите се обръщаше с „Компанейро“, което му стана прякор. Иначе си е Краси.

Любим лаф, който стана и лаф на компанията: „Компанейро, офицеро е мио!“.

Та Компанейро изохка, ама само върза една кърпичка на смазания пръст.

Влязохме в селото — и точно срещу читалището. Дето колегите си разпалили огън на площада, танцуват, кефят се.

Замахаха ни — къде подигравателно, къде доброжелателно, но…

Ние не признаваме половинчати неща.

Напред — и до училището, където спяха. Нахлухме и почнахме да товарим камиона.

Пешкири, гащи, сапуни…

По едно време тича някой. Комендантът им се сетил къде сме.

Та го грабнахме и — в камиона. Клечим, държим го изправен и се молим колата да не спре.

Прибрахме се.

На другия ден Компанейро отиде в Расово, превързаха го, биха му инжекции против тетанус (трагедия — не можеше седмица да пие!).

Комендантът го разменихме срещу знамето.

Установихме, че „звездните братя“ решили, че ни е скучно, споразумели се с колегите си от оная бригада и устроили тая игричка.

И решихме сами да си направим интересното. Без тях. По нашему.

Един кракижабчанин (от другото име на селото — Краки жаба) дойде при нас и се оплака — трябвало плоча да лее, ама лято, всички нейде по частното в съботата, не е много работата, ние и без това този ден си почиваме, плаща веднага, та…

Спазарихме се на 40 лева (безумна евтиния, ама… и цигарите свършваха!). Първа смяна от 5 до 7, втора до 9 сутринта.

Включихме се все шантави мъжкарчета.

Мамините синчета ходиха до Расово, та си получиха записи с някой лев.

А ние в петък легнахме уж рано. Лафчета, лакърдии, масали, локуми, дрънканици, чесане на езика…

И после чух, че първа смяна се надига. Малко след това и ние станахме — докато се измием, докато хапнем…

Хапването лесна работа. Жените ни оставяха ключа от стола — влизахме, вземахме нужното, внимавахме да не направим беля.

Та в седем бяхме на линия. Лопатите, кофите, една макара.

Размах, стегнатост…

Абе, в девет действително заляхме плочата.

Взехме 40 лева, даде и две шишета вино (не беше нещо особено — като за бачкатори). А по време на работата ни черпи с цигари.

После почнахме да разпределяме парите.

Тридесет лева за цигари, десет за пиене.

Но не каквото да е.

Понеже познавах бившия кръчмар, повериха ми десетачката. Да отида до Расово и с неговите съвети да купя три литра.

С мен тръгна Огито — като спец в тая област.

Перем по полето, приказваме си.

Обсъждахме Златко. Момчето беше отново влюбено. В една колежка.

Ма цуни-гуни, ма…

Седим си една вечер в градинката пред училището… Как кои? Аз и една… Ъъъъъ… позната. Случайна. Просто си говорехме.

Както се казваше в една студентска песничка: „Говорят ръцете по-ясно и от сърцето“…

Огито зад един храст… И той с една позната.

Златко зад друг. С оная мацка.

Като изтрещя… Направо гръм!

Скочихме и се засилихме.

Абе, нямахме проблеми със селската младеж, вярно. Ама де да знаеш…

Гледаме — Златко и момичето седят на пясъка, пейката счупена, ония се хилят… Заливат се от смях.

А пейката от ония — стандартните. Чугун и напречно яки дъски. Бая зор трябва, за да я пречупиш.

„Братчета, вика Златан, като ме напъна хормонът… И пейката отиде…“

Обаче, в петък вечер пристигна официалното гадже на момичето. И беше взел стая в селото, мацката и… С две думи — Златан се мяташе като шаран на сухо.

И си остана на сухо, докато оня не си замина в неделя следобед…

Но това е друга история.

А аз да се върна на моята история.

Вървим, значи, приказваме си. Гледаме — слънчоглед. Още млад, но годен за дъвчене.

Викам: „На връщане ще си вземем…“

„На връщане — казва Огито — надали и пътя ще виждаме. Дай да си понапълним джобовете сега.“

Та си понабрахме и продължихме, дъвчейки меките семки.

И те ти го Расово — два километра, колко му е.

Отидохме до къщата на моя човек. Той ни се зарадва — сармите вече ставали.

Но ракия нямаше. Специализирал се по виното. И такава кантата ни изпя за него…

Покани ни у дома си — червено вино, сарми, под асмата…

Но ние бяхме — и сме си — принципни и честни момчета. Тръгнахме за ракия — най-напред ще вземем ракията. Пък после… Хем да не мислим за задачата.