Георги Коновски - Ранни мемоари

А и тези, които са чужди… Които просто нямаш право да разказваш, тъй като принадлежат на друга душа…

Добре, че почти всичко в живота ми е отпред. И мисля, че поне до завършването на Университета по-голямата част от живота ми е достойна за разказване…

Дори така свободно…

Сега — това роман ли е, повест ли, сбироток от спомени и фантазии, мешана скара или постен миш-маш… Абе, не знам.

Поради което го започнах.

Щото е интересно да отиваш нейде — иди не знам къде, донеси не знам какво.

Е, викам — да тръгваме…

По древното правило — когато не знаеш къде отиваш, ще стигнеш другаде.

Всъщност, как ще разбереш, че е другаде, когато не си знаел целта?

1974 година. Студентска бригада в село Аспарухово. Бивш Михайловградски окръг. На повечето карти го няма. Но може да го откриете — на 2 километра до Расово.

Спим в училището. Момичетата в три стаи, щабът (звездните братя) в една, ние в салона. Тридесетина човека. Отстрани има съблекални, над тях балкон. Топла връзка с училището.

Работим — домати за лютеница и пюре. И, разбира се, бързо свършихме парите.

Няма, бе!

И за цигари няма… Камо ли за други жизненоважни неща. Като например ракийца…

Каквато тук има много. Излизаш вечер, отиваш до някоя къща — шишето е на перваза. Оставяш три лева и заминаваш.

Е, как няма да оставиш? Ракия, бе ей! Да не е мацка, че да лъжеш за нея?

Обаче пари няма…

Мезе много — кеф ти зеленчуци, кеф ти манджа от стола. Типичните български жени работят там. И се тревожат, ако някое момиче не си дояде всичко. Ама нали нашите все на диети… И жените се тревожат: „Бе туй дете що не яде? Искаш ли, чадо, сиренце, кашкавалче?“…

Обратно към основния разказ, значи.

Аз бях най-напред на каруцата с амбалажа, после се прехвърлих на ремаркето. Донасят кофите, поемаме, изсипваме доматите, газим (за пюре), навеждане, изправяне…

Но и голяма компания.

А на каруцата бяхме с един човек от селото. Бивш кръчмар, спец по пиенето — макар сам малко да пиеше, интересен, но… Нали не се сещаме, че от възрастните можем много да научим, ами все тичаме при наборите — аларма да става.

Поради което се смених с един колега и отидох на полето.

А на домати не работех за първи път.

1973 година. Плевен. Комбинатът. Първокурсници.

Като по-сериозен (очилата много мамят!) ме сложиха в началото на конвейера.

Да контролирам и прочиствам изсипваните домати. Просто да махам дъсчици, железца, камъни. Защото после има барабани и всичко ще стане… Мани, мани!

И аз внимателно прочиствах. Разбрах колко е важно.

Камъни, дъски, железа — бързо и внимателно навън.

Виж — жабчета, мишлета, охлювчета… Тях пусках. Нали няма да счупят нищо…

После половин година не ядях лютеница. Ама се забравя. Пък и си беше типична студентска храна. Заедно с копърката. Евтино, вкусно…

Хайде пак обратно…

Та, викам, свършихме парите. И позакъсахме със забавленията.

Как ли?

Това е отделна история.

Имаше в селото едно момче на нашите години. Оператор в читалището им. Всяка вечер прожектираше филм. Е, два филма за седмицата, ама ТКЗС-то го държеше, защото… Абе, имат нужда хората от разнообразие, телевизорите все още не бяха заели хорското внимание, а едната кръчма само не стигаше.

Момчето беше левскарче — като всички интелигентни хора.

И от разните кинопрегледи събрал материали за „Левски“. Плюс отмъкнатите от някаква кинобаза.

С две думи — събрал няколко часа филми за нашите. Под което разбирам и националния отбор. Кадри отпреди 20 години дори — гледахме и мача с олимпийците на Англия, нейде 1956 година.

Та си кибичим една вечер, гледаме стари мачове, обсъждаме, по братски трима смучат един фас (филтрите смятахме за скъпа глезотия — ударението е на „скъпа“).

И влиза един от „звездните братя“, вика: „Момчета, откраднаха знамето на бригадата…“

Рипаме.

Друг селски (с тях много си допаднахме, нямахме проблеми, както в някои селища) рече, че ще палне камиона си и тръгваме да гоним Михаля — демек байрака.

Разпознали крадците. От съседното село, дето имаше друга наша бригада от СУ.

Мятаме се в каросерията — леко подпийнали, с горещи глави и свити в юмрук ръце. Шофьорът и той така, ама кой ти гледа…

Джжжжж — през полето, през трънаци, през горичката, през реката…

Точно при влизане в селото камионът поднесе и се шибна с каната в един стълб. То пък баш там била ръката на Компанейрото, та малкият му пръст пострада яката…