Георги Коновски - Ранни мемоари

И наистина — хем много научихме, хем някак си… Абе, друго е да познаваш историята на народа… Или поне част от нея… Няма да говоря за възпитание. Просто душата на човека се обогатява…

Та през 1966 година пуснаха кораба на вода, а аз нейде през 1968 година бях на него. И гледам — ха, едно познато лице. Къци. Наприказвахме се. После не съм го виждал… Софиянче…

Прогимназията е особен период. Малко шантав, малко мъгляв, малко…

Учехме сериозно. По биология, например, Христо Борисов искаше да правим дисекции в клас. Имаше лаборатория, скалпели, носехме жаби, гълъби… Беше така… Абе, специалист, ама… Не беше приятен човек. Що пъти се е опитвал да ме среже… За да не съм конкуренция на сина му. Пък с Краси бяхме приятели. Той беше година по-млад, но едър, силен. Малко комплексар беше. И все налиташе на бой. Веднъж се хванах на бас с компанията за един шоколад, че ще го ритна, а той ще ми каже само „Здрасти!“… И се събра бая народ — с кеф очакващ голям бой… Минах зад гърба му — а той си говореше с едно момче от другия клас. Ритнах го, той се обърна озверял, пък каза само: „А, здрасти…“

След което с него си разделихме шоколада. Естествено, че предварително се бяхме наговорили…

Баща му искаше да го прави биолог, Краси напук не щя. Отиде във военното училище — пак напук. Когато на 30 годишнината от завършването ми представиха един слабичък човек, не можах да го позная. Операция от рак на стомаха, смъкнал се… Почина малко след това… Свястно момче беше…

Васко Томов, дето го споменах в първата част, беше в нашия клас. Живее си и сега на „Цар Симеон“ — лятос го видях. Бяхме се групирали около него. Бандата на новата махала. Край реката се бяха кръстили на „Вампир ма’алъ“. В отговор аз измислих, че сме групата на Василий Вампироубиец (нали ви казах, че си падах по историята още тогава). Е, проведохме няколко сражения, попреследвахме се, ама… Не вървеше… Просто градът малък, в едно училище, в едни класове, всеки ден се виждахме…

Как да воюва човек?

Естествено, индивидуални конфликти имаше, сбивания, ръгания, ритания, завърташе се някой въргал… Но сериозни войни…

Не ставаше…

Не, бе — не бяхме ангелчета… Щуротиите си бяха налице. Ама такава продължителна вражда… Просто не вървеше…

Щуротиите… Трудно минаваха. В малкия град е по-трудно да не срещнеш някого. И, както ви казах, всичко се знае. Та още неприбрали се у дома — очаквахме родителите ни да знаят какво е станало днес…

Помня, в седми клас ремонтираха училището. Вдигнаха скеле, мажеха майсторите… Ние — ама какви пичове! — отдолу се опитваме да се бъзикаме с тях. Щото са далече и, докато слязат… Но де да знаем, че един от тях отишъл до клозета — в двора на училището. И се появи зад гърба ни… Като отпери по един… Екнаха вратовете, светнаха очите…

И вкъщи още по един. Задето се опитваме да се правим на мъже. И пречим на възрастните да си гледат работата… Просто срещнал бащите…

Това беше последният път, когато се лигавих тъй инфантилно…

Бързо разбрах, че всеки има свое място в живота, че тарикатите ядат много бой, че не бива да се слагаш наравно с тия, дето не са от твоята група, сой, вид… Уважение към възрастните, любов към жените, покровителство към малките…

Е, на всяко хлапе се иска да е голямо, да е фактор, да го слушат… Но…

Ако Господ тачи кучетата, от небето салам щеше да пада…

Каквото искаш да си — стани…

Обаче — сам трябва да го постигнеш.

Което означава, че трябва да намериш мястото си…

Сам!

Твоето място…

А, та щях да ви разправям за нашата тимуровска команда, ама се отплеснах. Така е — нали ви предупредих? Свободен полет…

Направихме я… И се отказахме бързо.

Най-напред дружинната ръководителка ни намекна, че не е добре тая работа, ако има нещо — ще кажат другарите, не бива да се цепим от колектива, а е хубаво да се планират подобни неща, да се отчитат, да се носи славата на пионерската дружина при училище „Климент Охридски“.

Каква тайна команда, каква романтика? Възрастните бързо ни изчислиха, почнаха сами да ни търсят. Иди за това, вземи онова, донеси туй, намери му онуй…

То така си беше, де…

Хората имаха други отношения. И децата знаехме, че трябва — длъжни сме! — да помагаме на големите. Ходехме за хляб, носехме вестници, помагахме и у дома, и на комшиите, че и на далечни съграждани. То какво далечни — нали ви казвам: в Бяла Слатина всичко е център, всички са наедно…

Тогава, де…