Георги Коновски - Ранни мемоари

И до там ще стигнем…

Евентуално…

Почвам с два портрета. Интересни. И съществени в живота ми.

В шести клас станах приятел с Пламен.

Баща му беше художник. Майстор на портрета. Но не беше партийно активен, някак си се дърпаше от обществения живот. С изключение на изкуството. И бохемството, разбира се. Не беше пияница, ни женкар — странно нещо за един художник. Почти не пиеше. В нормата де… А в нашия край нормата е нормална — ракията се държи на поне 50’, за големи гости е 60’… Ракиените чашки се ползват за лекарства, ракията се сипва във водни.

Аз, дето сега не пия, на млади години загрявах с бутилка водка, а после бирата не броях. И не се наквасвах до разкашкване на мозъка, а понякога работех дори по-здраво от трезвия. Просто… Северозападна България… Това обяснява всичко…

Пламен не пие!!! И бира даже…

Обаче, става център на компанията страхотно бързо. Вицове, истории, артистични изпълнения… Абсолютен!

По това прилича на Илия Маринов — баща му. Който беше един от водещите артисти в самодейния театър. Рисуваше много, но партийните величия го бяха специализирали в портрети. На Димитров, на Благоев, на Коларов, Гаврил Генов и т.н. Просто за всяка изложба искаха такъв… Е, правеше ги — нали трябва да се живее…

Хубаво ателие имаше.

Къщата им беше малка. Типично нашенска. Леко стълбище — там спеше Роза, кучката им, много се разбирахме. Коридорче, вдясно кухнята, до нея банята. Отзад хол — рядко използван. В нашенско кухнята е център на живота. Гости, ежедневие — все там. До хола две спални. И врата към стълбището, водещо нагоре.

Ателието. Почти празно, но голямо, разделено на две със стъклена врата. Платна, молберти, стативи, палитри, бои… Артистичен хаос…

И купища списания на БТА — „Паралели“ и „По света“. Изключително дефицитно тогава. Леля Дешка — майката на Пламен, беше телефонистка в пощата, та се абонираше.

Та, викам, в шести клас се сприятелихме. Почна много, много странно.

Училище „Климент Охридски“ тогава, сега „Свети Климент Охридски“, беше разположено в типична училищна сграда. Голямо стълбище, коридори, класни стаи, салон на първия етаж. По-особеното беше, че в буквата П, каквато образуваше сградата, беше лятното кино. Та понякога в средата на юни гледахме вечер началото на филмите. Малко под ъгъл, леко неудобно, обаче… Не толкова безплатното, колкото романтиката на забраненото ни привличаше…

Нашата стая беше на втория етаж, в сами крачето на буквата.

И едно голямо междучасие се върнах позакусил. Спрях до вратата. Вътре се караха Пламен и още някой. Разменяха си приказки, но юмруци нямаше. Пламен се ядоса, завъртя се, тръгна да излиза, мина покрай мен… и като ме светна…

Направо седнах… Едно от удара, друго от изненада… Шурна кръв… Ама шурна…

Шест шева ми сложиха на устата. Един зъб така се забил, че едва ли не я направил заешка. После зарасна, та и не личи…

Бях седмица в болнични. И Пламен идваше всеки ден. Разказваше уроците, пишехме домашните. Изобщо нямаше представа какво е направил. Причерняло му, а аз съм бил под ръка. Защо? — не знаеше.

Баща му го наби, наказваха го нещо, ама в приказки и работа се сприятелихме. Даже в София живяхме в една квартира (разказвам го в „Три шишета в машината на времето“). И му помогнах за приема в Художествената академия. Да припомня, все пак.

Искаха политически изпит. А нашият… Абе, хич го нямаше в подобни дейности. Аз пък бях командир на ДО при факултета в Университета. Имахме стая за щаб — в днешния ЮФ. Изпитът беше на третия етаж, стаята отдолу. Пламен излиза до тоалетната, стига… и влиза в асансьора. Дежурният не вижда — от неговата гледна точка двете врати се сливат. Оттам дойде, прочете каквото трябва в помагалото за изпита, качи се, написал го и… Влезе!

Имаше голяма любовна история с комшийчето Ваня, страстна любов, ама… Нищо не стана… Родители, претенции, провинциално надцакване кой какъв е…

Абе, както и да е…

Преди това беше много влюбен в една съученичка — от Камено поле. Но преди казармата скъса с нея. Голям рев рева тя. Обаче, Пламен беше твърд — беше убеден, че ще го забрави бързо и рече той да скъса, вместо да го оставят…

Дали беше прав — не зная, не ме послуша…

След академията се ожени за едно много младо момиче — едва 19-годишно, има и дъщеря, разведе се, сега преподава някъде в Хасково…

Пак в тия години се опознахме с братовчедите. Вече бяхме почти мислещи, почти големи, почти помнещи повече от един час… В Кнежа бяха кака Иглика и Пеци, Ивайло и Сашо.