Георги Коновски - Ранни мемоари

А после се поправих „… и пеЩерните хора“…

(За едно момче, което разкрива бракониери на риба, а отначало ги мисли за пещерни хора, тъй като ония се крият в едни пещери до селото)

Смях…

Ами… Първи клас, мъча се да чета бързо, допускам грешки… Но я запомних за цял живот…

Та детските списания и вестничета („Славейче“ имаше и малка библиотечка, и вестниче) четях от кора до кора. После почнах и вестниците за големи. И, разбира се, подхванах библиотечката върху скрина в спалнята. Не бяха много книги — малко над петдесет. Но — „Кон-тики“, „Аку-аку“, „Любовните приключения на ателие «Мирет»“, „История на Древна Гърция“…

Абе, като селски ерген — не подбирах…

Читалищната библиотека също бях подпрял. Помня — звучи анекдотично, но си е така — в първи клас взех „Гущерът от ледовете“ на Петър Бобев. И едната библиотекарка — истинска чиновничка, негледаща ме с добро око, защото през ден я карах да пише в картона ми, ме попита защо баща ми не е на работа. Малък град, всичко се знае… А тогава се вихреше епидемия от грип.

Казах й, че е болен и вкъщи, пък тя сериозно ме предупреди да не му давам книгата, защото ще се заразят хората… То и за мен звучеше нелепо още тогава, сега се подхилвам на подобни неграмотни убеждения.

Баща ми я прочете, разбира се. И никой не се зарази. Ама…

В трети клас един ден другарката Андреева каза, че сме вече големи и можем да вземаме книги от училищната библиотека. Който иска — вечерта в шест да дойде, ще му дадат книжка.

Отидох, естествено. Пред вратата на учителската стая чакаха десетина ученика — половината от нашия клас. Библиотеката беше един голям остъклен шкаф — до тавана, библиотекар един от учителите. Погледна ме и ми даде крайно неподходяща за третокласник книга — „Баскервилското куче“. Но нали вече ми се носеше славата на четящ…

За вечер я прочетох. Обаче, се оказа, че училищната библиотека работи само два пъти седмично. Е, имаше полза — много книги открих там. „Баскервилското куче“ я имам и на български, и на руски. Но преди година я намерих точно в онова издание, което ми връчиха в мъгливата есенна вечер. Което четох почти скрит под одеялото. А това ме караше да вдигам глава при всяко изскърцване на клоните по прозореца…

Четях вечер. И понякога нощем. Защото празен ден нямаше.

Училище, подготвяне на уроци, ходене зад реката — за трева за зайците, чистене на клетките, това-онова из дома… И, разбира се — игрите.

Казах ви — празни улици. Момчетата и момичетата от махалата събрани. Момичетата най-често бяха върху нечий пясък (строеше се, ремонтираше се, на улицата винаги имаше купища строителни материали. Кой ще ти краде…).

Играеха си с кукли, приказваха си… Бе как не свършиха тия техни приказки! И на 60 са станали вече — ама като седнат да си говорят…

А ние не се занимавахме с такива безсмислени глупости. Ние ритахме или играехме нещо друго, смислено. Стражари и апаши, челик (аааа, помните ли тая игра, нещо като смесица от крикет и городки?), гонехме тенекиено колело с извита желязна пръчка, понякога снизходително слизахме до момичешкото ниво и приемахме да поиграем на криеница…

(Веднъж се скрихме с едно момиче под стълбите на строяща се къща… И, докато ни намериха, така се бяхме свили и притиснали… Спомениииии…)

Но това не е за вас…

Това — лятото. А зимата не я изкарвахме край печката или пред компютъра.

Впрочем, нашите игри изискваха повече интелект, повече фантазия.

Какво му е интелигентното да трепеш извънземни или чудовища, зомбита, живи мъртви и тем подобни електронно генерирани дзверове? Появяват се и трябва само да раздвижиш пръсти, че бързо да ги трепеш и минаваш от ниво на ниво. А картинките са като истински — ама направо истински. Да се вживееш в играта…

Ха вживей се, ако имаш две пръчки — едната дълга, другата дебела. И дългата е конят ти, дебелата — пушката. Мяташ се на него, грабваш я, преследваш враговете, гърмите се…

Да, ама най-напред трябва ДА ВИДИШ тоя кон и тая пушка. И не само тях. Трябва да видиш и оръжията на противника. Но да не виждаш Краси с пръчка, а някой ояден, с къси мустачки, злобен поглед и скърцащи зъби гад…

Няма компютър, няма генерирани измишльотини… ТИ трябва да си го представиш и изживееш…

Изисква се артистичност, изисква се фантазия, изискват се и познания — защото някак си е смешно да видиш троянците с пистолети, нали?

А точно по него време въртяха „Троянската война“ със Стив Рийс… Ихаааа… Колко пъти сме го гледали… Как разигравахме сраженията… И как редактирахме световната история…