Георги Коновски - Ранни мемоари

Но за него — в другата част.

А Станчев не си поплюваше. Специалист, словесник, както казват руснаците, той хич, ама хич не обичаше пренебрежителното отношение към предмета му.

И, когато Владо го пробва… Забелязали сте, нали? Подобни типчета пробват даскалите и разбират къде може да се лигавят, къде няма да стане тяхната. Та пробва да го провокира.

Станчев го вдигна за яката, занесе го до вратата, с един шут го изпрати в нея, вратата се отвори под напора на летящия лигльо и той изхвърча в коридора…

Повече тоя не посмя да се обади в час. Дори при изпитване говореше тихо-тихо…

Да се върна в началното училище.

Там се събрахме с момчетата и момичетата, които после станаха част от живота ми до 1971 година.

За Васко споменах. Краси Борисов беше. Леко пълничък, една година по-малък. Баща му искаше да го формира като свое копие, Красьо на инат теглеше в друга посока. По-сетне, в прогимназията, баща му ни преподаваше биология и имах някои проблеми с него.

А Краси беше от компанията. След часовете си тръгвахме заедно — аз, той, Маргарита, Генчо… Нашата махала. Разделяхме се при къщата на близначките, после Генчо се отбиваше в тях, Маргарита ме изпращаше до нас, а тя продължаваше още петдесет метра…

Близначките? Лятос минах край къщата им. Една руса жена чистеше отпред. Попитах я за Тони и Нели. Оказа се, че са си живи, здрави, добре са…

На времето изживяха страхотна трагедия. Майка им се самоуби. Обеси се. Възрастните обсъждаха, разбира се, клюки всякакви се носеха. Но аз винаги съм мразел подобни обсъждания (ако не се отнасят до политикани!) и затова съзнателно дори не се вслушвах в коментарите…

Помня, че ги изпратиха някъде далеч, при роднини. После се преместихме и рядко ги срещах. Хубави момичета бяха (предполагам — и са)…

Играехме си до тяхната къща. Имаше празен двор, използвахме го.

Това беше точката, преди да се разделим кой накъдето…

Маргаритка беше пълничко девойче, стандартно по мислене и вид. Но добро другарче. Учехме заедно и в прогимназията, дори ни има на снимка как носим табелата на училището.

Миналото лято рекох да видя какво става с нея. Съседката й каза, че починала малко над петдесетте…

И Краси го няма. Стана военен, после рак на стомаха, операции — не го познах, беше се смъкнал много… Почина…

Няма го и Румен Нинков. Дребен, изживяващ явно някакъв комплекс, беше много упорит. При това скачаше на бой всеки път, когато сметнеше, че е пренебрегнат. Биеше се със зъби и нокти, та по-големите го избягваха. Учехме заедно после в прогимназията, в гимназията.

Приеха го физика. Но не следва…

В казармата го застреля едно момче. Пак от нашия град. При това — адска случайност. Натиснал спусъка при изпразване на автомата, бил забравил патрон в цевта, куршумът минал през затворената (!) врата и…

Споменавам и Николай Маринов. Майка му преподаваше литература в прогимназията. Тиха, кротка жена. Николай обичаше да чете, събираше марки, беше добър математик…

Почина преди няколко години. Стегнало го сърцето, прибрал се вкъщи сам и там…

Отиде си и Иво Иванов. Пак сърце… И пак преди 60-те…

Мрачно стана, но такъв е животът… Аз говоря за тях като за деца, а те са спомен в душите на внуците си. Без Румен — той загина на 20 години…

Лека им пръст!

Малко мрачно завърших предната глава, обаче… Няма как да избяга човек в миналото. То винаги включва и тъжни моменти…

А навремето ние малко ги подминавахме. Детство, важни проблеми — ще играем ли днес, какво ще играем, ще ме изпитат ли, мале, тая тройка как ще оправя…

Играехме… Уличките тогава бяха тихи. Автомобили почти нямаше, от време на време ще мине някоя каруца… И това е… Нямаше и улични кучета, де…

Така че ритахме топка (не смея да го нарека футбол, но играехме — това е важното). И намирахме време за други забави. Както и за учене.

Така стана, че след 1965 година се преместихме в сегашната къща. Вечер в кухнята се събирахме всички. Баща ми отворил вестника, майка ми нещо пере, глади, шие, аз и брат ми четем…

Помня как последователно изчитах — понякога на глас — „Славейче“, „Дружинка“, „Пламъче“…

Тия дни включих в колекцията си от издания 1950 — 1970 година брой на „Славейче“ от 1960 година. Имам няколко пълни годишнини, но тая от 1960 ми липсва, взех само брой 4. И то само заради спомена.

Чета аз на глас заглавието на едно комиксче — „Тунчо и пеЧените хора“… „Как, как…“ — вдигна глава баща ми. Погледнах и пак бързо рекох „Тунчо и пеЧените хора“…