Георги Коновски - Ранни мемоари

Пък и местните първенци, когато виждат строежа, схващат какво става… и си замълчават. Все пак, белослатинчани са…

А училището по-късно кръщават на името на просветния апостол Цани Гинчев…

През 2010/2011 година е имало 188 деца, 70 от които пътуващи от селата. От закритите училища…

Как беше навремето ли…

За първия учебен ден, за първи клас, че и за втори… Малко мътни са ми спомените… Не знам колко ученици бяхме, но надали двеста…

Класна беше другарката Радка Андреева. Мамаша — бих я определил днес. Хубава жена, умна, много спокойна, изключително добра, разбираща от работата си. Конфликти с нея нямахме, грижеше се за нас, а като направехме нещо… Свиваше вежди и се караше. Ама много лошо се караше…

Просто имах късмет да попадна на истинска начална учителка! Задачата си разбираше в едно — да ни даде възможност за очовечаване… Та даже Генчо — повтарач още от първи клас! — я слушаше и дори се учеше. Доколкото манталитетът му позволяваше. (Това лято го видях. Е, не го познах, ама знам къде живее. Комшия ми беше на „Васил Коларов“. Живееха в една малка къща, с две стаички. Мога да кажа, че мизерстваха — нито квалификация някаква, нито желание за труд.

За компания приятен. Даже беше нещо като орел над класа ни. Нали голям, пазеше ни от второкласниците. Че и четвъртокласниците му имаха страха. Ние му пишехме домашните и подсказвахме. Къде с това, къде през леко премрежените погледи на учителите, май завърши някакво образование…

Сега видях — вдигнал къща. Голяма. Без мазилка, но солидна. Личи си, че още не е обзаведена, няма живот в нея. Не разбрах да е женен, но при него какво ли е по правилата… Позна ме — май съм си останал свеж, млад, красив, умен… Но говорихме малко. Общи неща. Минава времето, размиват се връзките, разтеглят се общите теми…)

Училището е на два етажа. Двор — голям. Опира до черковния. До нея стена беше клозетът — външен, разбира се. А отстрани — опитното поле…

Сега, ако случайно е попаднал някой младеж — под 40 години — ще се учуди. Това пък какво е?

А ние не се чудехме. Някъде към половин декар, засят с какво ли не — дървета, зеленчуци… Окопавахме ги, поливахме, торяхме, беряхме… Набраното отиваше в стола. Имахме часове по трудово — реално трудово обучение. С реален труд и реални резултати.

Сега това място е залято с бетон…

Много го обичат днешните директори тоя бетон. Заливат и — няма проблеми… Те ви място за тичане…

А имаше градинки сред двора и покрай оградата, имаше пейки, имаше къде човек да седне на сянка…

Бетон…

Впрочем, така е в бившата прогимназия, така е в бившата гимназия… Но за тях — отделно.

Стаите бяха широки, със светли прозорци, с класически черни дъски. И печки на твърдо гориво.

Видях лятос и Васко Томов. Припомни ми как навремето дежурните чистеха печките и изнасяха сгурията. Та той слизал по стълбите и видял изпусната буца сгур. Инстинктът на всяко момче е ясен и бърз — шут! Обаче, изстрелът бил бая точен. Право в челото на Иво — наш съученик. Главата яка, буцата крехка, пръснала се. Но оня извил като вълк… Минало му. Следа дори не останала. Обаче, Васето имал дребни проблеми от рода на „Ти защо не вдигна буцата, а бързаш да я риташ?“…

Ми, защото е момче, бе…

Ама възрастните подобни свободни и логични разбирания нямат. На тях им дай свързаност, идея, мисъл, анализ, синтез, план, резултат, отговорност…

В детската градина ни бяха полово унифицирали. Не само ни редяха да спим в смесени групи — за пръв и единствен път в живота си спах с две момичета от ляво и дясно, и други две откъм главата и краката… Чарли Харпър ряпа да яде с близначките си!

Но ни и обличаха безполово. Престилки, които се мотаеха като роклички около краката, якички, някакви полукъси гащета. Единствената разлика беше, че момчешките бяха със свободни крачоли (то като че ли имаше защо), а момичешките бяха набрани. Такива бяха и гащетата по физкултура в началното училище. По развяването можеше да се познае полово кой какво е…

В първи клас облякохме униформа. То пък една униформа. Същите тъмни панталонки, светли ризи. Нямаше как да оригиналничим — промишлеността беше сериозна дама и не се занимаваше с разни шарении и капризи. Тъмно — черно, кафяво, тъмносиньо… Светло — бяло, светлосиньо, полурозово… Избирай…

Така че хем ни разуниформиха, хем си бяхме в същите тоалети, както и в предучебния период.

Е, някъде в началото на март ни вързаха сини връзки… Ама какво зубкане беше за това приемане…