Георги Коновски - Ранни мемоари

От другата страна доктор Чуканов. Тогава си беше възрастен. Гледаше пчели. Няколко кошера. Показваше ми, учеше ме кое е пило, как се слагат рамките за питите, къде е прелката… Веднъж постави малко мед върху чинийка на перваза. Долетя пчела, той я захлупи със стъклена чаша (помните ли ония, многогранните? Дебели, яки, солидни). Сетне леко я мацна с бяла акварелна боя по гърба. И я пусна. Показа ми я на прелката. Пчелата се върти — наистина танц. И после другите излетяха и право при чинийката. Говорят си…

Някъде по онова време за пръв път посетих библиотеката. Детската. Беше филиал на градското читалище, заемаше част от долния етаж на прословутата стара поща. В нея сграда пък бяха настанили вече детската музикална школа. Където също ме записаха.

Цигулка… Мъчих се, мъчиха ме, мъчих ги… Ама не става!

Имам усет за музиката, но нямам ищах към труд. Музикален труд. Просто не ми се занимава с нищо, което не ме е хванало някак си… Абе, не е вдигнало замък в душевното ми блато…

Ходих при Цанко Бозайников. Увлечен по музиката, свирещ на разни инструменти, откъснат от реалността… Даже не щеше да се ожени.

Вдигна в двора на дома си цяла кула. От сгурия — обработена, заякчена. Черна кула — романтична, красива, поразяваща… Всеки ден работеше на нея… До смъртта си…

После кулата постепенно изчезна.

Не търпи родната провинция нещо, което не се яде. Или поне не може да се смени за ядене…

В библиотеката трудно ме записаха. Не бях дори в първи клас. Ама четях. Демонстрирах им го (баща ми беше много горд). И взеха да ми дават по книжка. Детски. С картинки. Които книжки „изяждах“ за вечер.

Неусетно — не мога да кажа как, но стана някак си — ускорявах процеса на четене. Поглъщах по страница за минутка и нещо. И запаметявах. Все още помня цели книги. А илюстрациите визуално си представям и през призмата на далечните спомени.

Та лелките в библиотеката разбраха, че не става дума за нормален читател. Стана им интересно. Почнаха да ме пускат сам да вземам книжки. Тъй като обикновено те избираха — според читателя. Пък и малък град, познават се всички, добре знаеш бай Иван кое ще предпочете — история на изкуството или указания за градинаря…

Нашите решиха, че е време да подравнят малко духовността ми и ме записаха в „Цани Гинчев“…

Днес писателят е позабравен. Не от всички. Някои направо не знаят кой е този. Защото България има щастието и нещастието да роди много поети и писатели. Много! Просто е невъзможно в училищната програма да бъдат включени… Дори не половината… Даже десет процента от изключителните таланти не могат да бъдат обхванати…

Какво да кажем за талантливите, майсторите на художествения разказ, отличните занаятчии, както аз ги наричам…

Пример със сегашните? Не наши — сега у нас графоманията надделява. И себелюбието — стремеж да поразиш света с изкуствените канали на някакъв непознат Марс. А предците ни са оставили правило — простички истории, простичко разказани… Пък читателят САМ ще намери СВОЯ смисъл в авторското слово…

Вземете Стивън Кинг, Агата Кристи, Фредерик Форсайт, Тери Пратчет, Клифърд Саймък… Нарочно посочвам англоезични писатели, търсени, интересни… Типични занаятчии… Разказват леко, не привнасят някаква особена философия, не се опитват да останат в историята, занимават, забавляват, ангажират читателя…

Занаятчии… Но какви!

Човек не може да се храни само с торти (пренесено — да чете само Лао Дзъ, Аристотел, Кампанела, Ницше). Ежедневието иска хляб — хубав, вкусен, направен от майстор хляб.

Не клисаво претенциозно парче тесто, набухано с оцветители и подобрители, а нормален хляб… Подобни творци на истински хляб за душата може и да има днес… Аз не съм открил…

Все се наредили писатели, поети… Най-малкото гении… Та се чудя каква превъзходна титла да измисля, че няма как да се самоопределят…

Аз защо пиша?

Аз не пиша.

Не съм писател.

Просто разказвам.

Каквото се сетя, както мога, което искам…

Уууу, отклоних се…

Та — Цани Гинчев. Както пише в уикито — писател, просветен деец и публицист. Тоест — пишел е разни истории, просвещавал е народа, публикувал е творенията си.

Бил е училищен инспектор в Оряхово. И тогава започват в Бяла Слатина да строят училище. По план — малко, едва ли не къщурка. Цани Гинчев идва, оглежда очертаните с канап темели, остава в града за една нощ. И в тъмното отива, връзва още канап, разтегля основите до нормални за него време. Просто поставя властта пред свършен факт.