Георги Коновски - Ранни мемоари

И тъкмо на пистата между селото и града, автобусът закъса. Спря. Пистата са няколко километра път, идеално (тогава!) асфалтиран, широк към сто метра. Резервна самолетна писта.

Там закъсахме. Но мина камион, казаха, че ще се обадят и след половин час се зададе колона — два трактора с триъгълници и автобус. Прехвърлихме се в него, тракторите разпериха дървените гребла, повлякоха повредения автобус… Никакви мотания, никакви отлагания, никакви „тежки метеорологични условия“…

Но беше друго време…

И други хора…

На 2 юни 1964 година ни раздадоха свидетелствата за завършено основно образование. Това стана в салона на училището — неголяма зала, но със сцена. Подписът на директора не се чете, класната Радка Андреева се е подписала ясно и красиво.

Общ успех 5,66. Поведение — примерно. Минава в пети клас… Български език — 6, математика — 6, естествознание — 6, история — 6, география — 6, физическо — 6…

Демек — нещо като елински тип. Здрав дух в здраво тяло… Натам са три петици. Рисуване, пеене, трудово обучение.

Обяснения има, но какъв е смисълът? И все пак…

Тогава се искаше да си едва ли не всестранно развита личност. Например, задължителната шестица по рисуване. Да, ама ако не можеш да рисуваш? Или имаш свое виждане? Не се търсеше отношение към изкуството, а създаване.

Обаче…

Да си признаем — ние сме потребители на изкуство. Малцина са създатели. Много по-малко от тия, дето си мислят, че могат да го правят. Така е с пеенето… Ами нямам глас…

Иначе — усещам, влизам в тон… Людмил Янков — героят от Еверест, когато се женеше за колежката ми Магдалена, държеше да бъда на сватбата. „Имаш много вярно усещане на песните“ — каза той…

Но навремето искаха да пееш хубаво… Като сложиш и навлизането в пубертета с фалцетните извивки и гранулирането на гласа…

А трудовото е друго нещо. Не съм фен на физическия труд. Смятам умствения за по-важен и по-сложен. Някак си е абсурдно селяндурското отношение — „Море да ти дам мотика №8, да видиш как се копа…“

КОпал съм (с ударение на „о“). Случи се веднъж, че ми дадоха права лопата и ме пуснаха на 2 декара градина. Обръщах… докато я свърших. Нищо нещо — забиваш лопатата, вадиш с пръстта, обръщаш, забиваш… Никакви мисли, никакви проблеми, автоматизация, тялото си бачка, теб те няма…

После изпих една ракия, пуснах си душа — от варела, дето цял ден слънцето го напичаше, свалих пластовете кална пот, седнах да хапна и да си почешем езиците…

Никакви проблеми после… Отдих… Не мислиш за утре, не мислиш за някаква отговорност, нищо…

Затова някои мислители казват, че робите са най-щастливите същества. Спят, работят, хранят се… Никакво мислене! Е, тялото се уморява, но с това се привиква.

Свобода няма — ама защо ти е свобода? Само проблеми с нея…

Римляните са имали три вида оръдия на труда — мъртви (лопати, мотики), живи (волове, магарета), говорещи (роби)…

И казармата. Не му мислиш — да се копае от дървото до обяд (гениалното фатмашко съчетаване на пространство и време)… Ама не трябвало тука… Не ти пука. Ти си изпълнител, отговорност не носиш…

Пък ако си, да речем, чорбаджия на малко магазинче, тип „гаражче“… Проблеми… Поръчки, цени, проверки, задължения… Цяла нощ се въртиш, мислиш, планираш, предвиждаш…

Да не говорим за по-сложни професии, които изискват интелект и отговорност…

Докато си почиваш от уроците, викаха ни, я прекопайте градината… От умствен труд, казал някога някой кретен, се почивало най-добре с физически… Ако приемем, че това е вярно, разменяме местата във формулата. И излиза, че от физически най-добре се почива с умствен…

Да сте видели копач или зидар да решава интеграли или пише стихове — за да си почине?

Поради което втората половина на удостоверението за завършен четвърти клас е доста маловажна за мен. Ама пусти чиновници — изискват общ успех… Като че човек може да е еднакъв навред…

Аз и днес не вярвам на пълните отличници. Зубрене е пътят към шестицата по предмет, който просто ти е далечен. А няма как ВСИЧКИ предмети да са ти приятни. Което да те накара да задълбаваш в тях, да търсиш още и още, да станеш повече от знаещ в областта им…

Едно е обща култура — необхватна с критерии и оценки, друго е общ успех. Който се измерва механично от средно аритметичното по всеки предмет.

Обаче, кой ти е обръщал внимание тогава…

То и родителите (с изключения) разбираха добре какви са наклонностите и интересите на детето и само от време на време напомняха за тоя пуст общ успех… Но тия напомняния се увеличаваха в прогимназията, ставаха натяквания в гимназията, пък последната й година…