Георги Коновски - Ранни мемоари

Храстите бяха удобни за игра на криеница, а лятно време така разцъфтяваха… После решиха да модернизират „пространството“. И го заляха с бетон. Сега има дървета — затворени в клетки от два квадрата. Има и някакви цветя. Няма живот. Бяло, заслепяващо при слънце, сиво при дъжд. Къде да се играе — бетонът не е пясък…

В долния край на парка имаше лятна читалня. Изнасяха книги от библиотеката, пазеха ги в една барака — но солидна, боядисана, приятна. Отпред няколко дървени маси и столове. Вземаш книжка, четеш…

Красиво, приятно — особено в жегите…

Насреща й — детската градина. Бивша болница. За нея ще кажа някоя дума натам.

Сега е пак парк — но пак модернизиран. Има детски кът, но някак си…

На „Георги Димитров“, сега „Хаджи Димитър“ около 70-та година построиха хотел „Скът“. Веднага кръстен „Скъп“… Хубав беше — ресторант, механа, две кафенета, външен двор с маси.

Сега там е общината. Чиновничеството зае мястото. Защото и пари нямат хората…

До хотела беше гинекологичното отделение на болницата. Защо там — дявол знае. Но що деца са изпискали за пръв път във вече старата сграда…

Площадът беше навремето пак площад, обаче… Да, познахте — без сегашния бетон. Имаше паметник на Цола Драгойчева, после го махнали, сега пак го сложили…

Малко встрани е паметникът на поета Николай Хрелков. Хубав поет, интересен, не е гений — но е типичен български талант. Колко такива поети имаме в историята си… И не може всички да се изучават — много са, много…

Ето едно — наслуки избрано — негово стихотворение:

Сещам се как една година другарят бай Тошо идва в Бяла Слатина.

Той не обичаше нашия край. Не само заради хората от отряда „Гаврил Генов“ и Горуня.

Легендата казваше, че веднъж — когато идвал с кола, нейде между Баница и Борован по него стреляли. Кой, защо, дали… Просто дочувахме…

Но тогава дойде. Кацнал със специално самолетче на пистата между Бяла Слатина и Борован, пристигна с кола. На площада — гъчкано с народ. И не е вярно, че хората са били насила карани. Ами! Просто всеки иска да види на живо държавния глава…

Аз бях до сами парка, до едни храсти. Зад тях стояха няколко милиционери и десетина цивилни. Не от нашия град — личеше си.

Говори Тодор Живков — не съм и слушал какво каза, ръкопляскаха хората…

После се разотидохме.

То така бяха и манифестациите… Време и място да видиш хора и да те видят.

Дори детските ясли излизаха на 24 май — върху каросерията на камион, постлан килим, отгоре му столчета, на тях децата.

Ние минавахме по главната под строй. Ей ме на снимката — бодър, свеж, с връзка, горд, че нося табелата на училището. Кой като мен…

Това е „Христо Ботев“ — сега пешеходна зона. Само дето пешеходците нещо намаляха. Особено младите…

В града имаше няколко училища. Ще ги опиша отделно. И, тъй като не съм учил в турското (сега начално) и в техникума, ще ги подмина лекичко. Нали разказвам само за видяното…

Да, имало турско училище, макар турци… Цък! Цигани — бол, ама турци… Закрили са го по молба на самите турчеещи се цигани. Джамия нямаме, но имаше разни пишещи се изгодно малцинствени групи.

Закрили го, понеже старите усетили, че ако в школото се преподава на турски, после децата са абсолютно неконкурентоспособни с българчетата. Тогава циганите мислеха…

И работеха…

Щото… Нали помните: „Ооооох…“ — „Какво, бе бате?“ — „Биха ме…“ — „Кой, бе бате?“ — „Милицията…“ — „Ама нали днешната милиция не бие?“ — „Днешната не знам, ама снощната много би…“