Георги Коновски - Ранни мемоари

Тук малко се стреснах…

Боже, колко хора от XIX век съм познавал…

А като си помисля, че аз съм роден в средата на миналия век, на ХХ век още…

Дядо Пенчо изпратихме през 1996 година — месец преди баба Сава. Баба Стоянка — дребна, попрегърбена, трудолюбива си беше заминала през 1990 година.

Бях й любимец…

Майка ми е родена през 1929 година. С двама братя — които също не са на тоя свят. Вуйчо Илийчо почина през 1983 година. Работил, замествал свой колега тракторист, нещо му станало и паднал до вратата на стаята. 1983 година. Умираше дълго, една седмица беше в някакво страшно състояние. С братовчед ми Пеци ходихме, та го гледахме нощем…

Вуйчо Тошко почина от рак две години по-късно…

А баща ми имаше три сестри. Баба Сава — като всяка жена, гледаше щерките, все разправяше, че те ще се грижат за нея…

Ама стана така, че Иванка не щя да погледне старците, Веска (почина) остана в София, Роза замина за Джебел…

Братовчеди — първи, втори, трети — имам бол.

Някои съм виждал няколко пъти. Като Гошо, Боян, Лили, Лена… Други срещам, макар че не държа толкова на тия срещи.

Род, ама…

Да речем, кака ми (единствената по-голяма от мен) Иглика, я виждам много рядко. Хубаво е да си поприказваме, ама като не се спира в България… Има три деца, работеше в Кипър и Италия, сега Рая — племенничката е в Кипър, де ще се съберем?

Сашо беше в Испания, сега май е временно в София, пак се кани да отива… Ясно — няма да спира тук.

И брат му Ивайло. Гледах ги като малки, все ми ги поверяваха. Хубави хлапета бяха — кой можеше да си представи, че Ивайло има внучка?

Дечко — истинско име Матей — е също приятен мъж вече. Малко несериозен, малко лекомислен, много свестен. За брат му нищо не мога да кажа — замина през 1989 година за Хавана със спирка в Канада и не се е завръщал. Даже за погребението на майка си не дойде. А наскоро почина…

Ожени се на 16 години. Защото една негова съученичка забременя. А детето — сега възрастен мъж, не съм виждал от години. Може и да не трябва…

Иска ми се да видя братовчедката — сега баба Роса… Смях! Пъргава, обичаща да чете, харесваща уж несериозните неща, пък станала сериозна дама…

Помня, кандидатствах. И, разбира се, отидох още юни месец на курсове в София. Първата вечер изслушах лекцията. Разбрах, че нищо ново няма да ми кажат. Поради което втората не се появих. Ходех, накъдето ми скефне. Но точно навреме се прибирах при леля ми. Там беше Росица. Тя щеше да ходи на някакви курсове — май по биология. Само че… Скитосваше. И леля ми казваше — „Гошо е сериозен, учи, по часовник се движи… А Роса няма да направи нищо…“

Стана зъботехничка, намери си мястото после, омъжи се… Ама не знае как да лъже…

Разбира се, трябва да кажа за Пеци. Пенчо, де. Запазих му специално място. Заместник-директор в Елхово. Дори пише разкази. Хубави са, приятни, леки, ненатрапчиви.

Ще го има натам неведнъж…

А, щях да забравя — защо ли не — Наталия и Илчо.

Баща им беше много свестен човек. Вуйчо Марко е лежал в Белене — земеделски активист. Наталия… Абе, старателна, зубрачка, не съм я виждал, карай…

Илчо не го приеха висше. Леля ми обясняваше, че е заради вуйчо. Да бе — а сестра му приеха химия, нали?

После нещо влезе, все пак, дребен инженер е в белослатинската „Пионер“. Но с огромното самочувствие на човек, избиващ комплекси. Пробва и в политиката — нищо не стана, естествено. Типичната трагедия на човек, имащ претенции много по-високи от възможностите си…

Така…

И ето го един основен герой в разказа — брат ми.

Различни, ама толкова сме различни… От футбола — аз, разбира се, левскар, той цесекар. До интересите — аз към интелектуалните посоки на литературата и историята, той към… Абе, към математиката…

Дето вика народът: една майка имала двама сина, единият бил умен, другият инженер…

Е, изкарваше си отличните оценки той по литература. Аз пък бях в математическа паралелка. И той завърши такава.

Мълчалив — не обича да обсъжда, предпочита да взема решения и да аргументира завършеното. Особено напоследък, когато никой не знае какво прави.

Чете, де… Доста чете — много за един математик. Навремето и той почна с фенерче да се крие под одеялото. До посред нощ четяхме.

И мачове гледахме…

Даже се сещам как през 1969 година предаваха последния мач от квалификациите за Мексико. Холандия — България. Нощ, нейде към 11 часа започна. Ние имахме радиоточка, закрепена горе, върху корниза на завесата. И се качихме на два стола, поставени върху бюрото, та така — като еквилибристи, висяхме два часа, докато предаваха мача. Тихо, тихо — нашите бяха в съседната стая, ако ни чуеха…