Георги Коновски - Ранни мемоари

Реката се нарича с оригиналното има Барата. Тоест — рекичка. Така, впрочем, наричахме Скът помежду си. Все бара — неголяма, с риба (рибки), с вирчета…

От Барата тръгва река Бързица, която при Липница се влива в Скът. Просто рекичките криволичат из равното, носят се бавно, тежко, спокойно…

Какъвто е животът наоколо.

Историците говорят за няколко махали, обединени в едно. Но подобно делене отдавна няма. Има названия — вярно. Обаче, граници — хич… Хора в региона са живели отпреди 6 000 години. Дори археолозите са намерили две праисторически селища, обаче разкопки — йок…

Около Борованската могила (хич не е близо до селото) са намерени тракийски селища и гробници. Дори гроб на изгорения воин с коня му. И там — меч, юзда, сребърна торква (огърлие). Там е и Градището — римска крепост, там е българско средновековно селище в Стругарката… Но няма кой да се заинтересува. Рекламата идва по-добре с измислени тракийски светилища на пъпа на света…

Известни българи са родени тук — академик Георги Цанев, Милена Цанева, академик Румен Цанев, художникът Владимир Ганецовски, първата жена актриса у нас Мара Нонинска…

Нека тръгнем по класическия ми път из селото.

Автобусът спира на центъра. Едно време беше при паметника на загиналите във войните, сега е стотина метра нагоре — в посока Враца.

Паметникът е класически — издигнат в памет на падналите в Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Отзад е името на прадядо ми Коцо. Имало е името на дядо ми — смятали са го за убит, но се завърнал и изчегъртал паметника. Не е добре на жив човек паметник да се вдига…

От другата страна на улицата е читалището. С паметника на конника от септември 1923 година. Дядо ми е бил в него въстание, макар да не знае защо. То той и за войната не ни разказваше. Просто помрачняваше и си намираше друга работа.

А през 1923 година учителят Коста Петров ги събрал, обяснил им, че трябва да свалят превратаджиите и ги повел. Само даскалът бил комунист, имало земеделци, повечето били фронтоваци и знаели — единствено с оръжие се решават въпросите. Разбили ги, разстреляли Коста Петров, набили задържаните…

Между паметниците има улица, която минава през стар мост, а после прелива в Малорадското шосе. Те там беше нашата къща. Май и номер имаше — дори се сещам, че беше 9…

И от тук започвам да прехвърлям някои неща от „Три шишета в машината на времето“. Писах ги за оная книга, ама се налага да внеса тези разкази тук. Няма да ги направя по-добре, а не ми се иска да се мъча да каже едно нещо по няколко различни начина.

Та…

Там имаше две къщи. Голямата, „новата“, и старата.

Старата беше типична селска къща. Кирпичена. С мазе, което зимно време си беше хладилник. Още дедите ми изкопали яма — метър радиус, половин дълбока. И като сложиш нещо в нея — след два часа е студено, а до сутринта ледено. Не знам защо, но така си беше. Баба ми го използваше по предназначението за храни, а дядо ми си слагаше биричката.

Виното беше в бурето до стената (каменна, зидана), а до сами вратата, на удобното място — две качета. Със сирене и за зелето.

Сирене правехме доста. Имахме овце, а собствениците им се бяха събрали в своеобразна кооперация. Нали тогава имаше трудодни, не беше лесно да се отсъства. И като почне пашата, овцете се извеждаха от един — толкова дни, колкото овце има. Примерно — десет овце, пет дни… Примерно, казвам — че не помня вече.

Та ходехме с дядо ми и пасяхме овцете. Цял ден по тях, на обяд пладнина под някое дърво, после ги прибирахме. И в дните, когато си овчар, ти доиш всички овце. Логично — всичкото мляко вземаш, подсирваш, не си играеш на дребно всяка вечер.

Е, някои искаха вечерно време мляко, ама си го плащаха. Знаеха, че тия дни овцете им не са „техни“.

Като малък подкарвах (в наше село викат „покарвах“) овцете. Те са в голямата кошара, нейде 200 броя, тя е разделена на две, плет с леса (както викат в Борован), преграждаща вратичката. И насочваш овцете към отвора, буташ лесата, следиш да минават една по една.

По-сетне до’ех заедно с дядо ми, а брат ми покарваше. Та преди да се запозная с особеностите на женската анатомия, ръцете ми заемаха автоматично правилна постановка… Оппа! Увлякох се…

Овцете зимата ги държахме в кошарата, до сами къщата. Старата, разбира се. Тя имаше два етажа, но формално. Всъщност, бяха две стаи. Едната на партера, другата над мазата. Но до нея се стигаше по пет стъпала.