Георги Коновски - Ранни мемоари

Белин — около 1740 година…

После синовете му Герго и Филип…

Иван…

Още един Филип — заедно с братята си Крум и Герго…

После е дядо Коно — с жена Цвета, нейде в първата третина на XIX век.

(Децата им, отделните клони не отбелязвам, че ще стане сложно. Карам по почти права линия.)

Дядо Коно починал нейде преди 1910 година.

Синът му Герго е живял до 1935 година. С баба Тана.

Прадядо ми Коцо загива през 1915 година. Остава жена му — баба Вълка, за която имам бая смътни спомени. Ама я помня — яка, смръщена, селска жена.

Дядо ми Герго — трети с това име по правата линия, аз го наследих, внукът е петият… И баба Сава.

Дядо Герго си отиде през 1985 година. Зимата. Обадиха ми се, тръгнах, стигнах автобусната спирка. И нещо ме прободе. Ама като шиш — право в гърдите. Седнах ма пейката. Минаха поне два автобуса — не можех да се вдигна.

После се изправих и бавно се прибрах.

Май съм направил беля тогава, ама на другия ден бях нормално. И чак 2007 ме удари отново…

Баба Сава доживя 96 години — тя беше връстница на ХХ век. Какви истории ми е разправяла.

1913 година. Междусъюзническата война. Румъния подло удря България, прехвърля части през Дунава. Ония грабят наред. Стигат в Борован. Влашки обоз, натоварен с награбеното, водят задигнат добитък. В селото — само старци, жени, деца. Всички мъже — на война. Обаче, какви жени са борованченките… С пръти, копрали, мотики, лопати, сопи… Напред! Обозът охраняван от възрастни запасняци, не им се биело с жени, побягнали…

А нашите разтоварили всичко… Още седмица идвали хора от обраните села — да си търсят откраднатото. Но за някои неща не дошли и жените ги прибрали с правото на победителки. Баба ми — още не замомела се — грабнала голяма медна тава. Която й служела до 1944 година — за варене на сладко, лютеници и така нататък. А есента на същата година минали руснаците, харесали тавата и я задигнали. Оставяйки в замяна голяма стоманена брадва. Която служеше до 80-те години. С един замах разцепваш дънер…

Баща ми е роден през 1924 година. Къде ли не го е хвърлял животът… Дори по едно време го дават във Варна — Търговската гимназия. Като дете на инвалид от войната, живее на общежитие. Понякога се прибира на село — сам, през цяла България. И това на 13 — 14 години. Без автостоп, най-вече с каруци…

Бил е бригадир по строежите — ТЕЦ „Надежда“, жп линията Враца — Оряхово. Която после се оказа ненужна, даже не слагаха релси и траверси, а насипите й и сега се издигат сред равнината.

Майка ми е потомка на подобен селски род. Голямата, момиче… Учела се отлично, но… Няма място за момичета по него време из учебните заведения. Пари няма! Парите отиват за момчетата, защото те остават в рода. Момичетата…

Завършила с отличен успех, почнала да търси път нанякъде. И случайно — чрез познати от Кнежа, разбира се — намират място за даскалица… В Силистренско! От Кнежа — чааааак там…

Заминава…

Как се е пътувало по онова време — не е за разказване. Накрая пристига в Силистра автобусът. Вечер, почти тъмно. Някакъв непознат гледа — объркано момиче се щура. И пита за село Александрово. Казал непознатият й, че ще пътува натам, каруца ще го вземе. Тя тръгнала с него.

Мрак. Няма асфалт, няма пътни знаци… По едно време чуват каруца. Посрещала ги. Хайде с нея — напред. Стигат до селото на непознатия, той завърта телефона от общината, извиква кмета на Александрово, идва каруца и взема даскалицата…

На другия ден отива към училището. Селянките гледат — младо момиче, ама много младо… Даскалица… Което я прави автоматично стожер в селото. Кметът, попът, даскалът…

Пред няколко години мина през това село, срещна се с бивши ученички… А времето минава… После завършва за медицинска сестра, оперативна е била, гледала един болен човек от Борован, пък дошъл синът му да го види… Абе, както си е по законите на човешката природа… Взели се…

По-късно прави детските ясли в града, там се и пенсионира. Що народ познава — дето се вика: „От ей такава мръвка…“

Но да се върна на рода ни от женска линия.

Нейде в началото на XIX век живял прадядо, наричан Бурдиняка. От сина му Тончо тръгва родът по мъжка линия. Дядо Пенко и баба Дамяна (починали 1936 и 1922 година), дядо Танчо (1946) и баба Иванка (1964 година).

Нея я помня. Сурова старица беше и тя. Суха, дребна, строга…

Съответно през 1907 година се ражда дядо Пенчо, баща на майка ми.

А от другата страна — на баба Стоянка (родена 1908 година) е също стар род — поне по моите изследвания. В началото на ХХ век умира дядо Петко, после и жена му Стоянка. Синът им Иван живее с Рада, дядо Цоло — когото също помня, умира през 1962 година, живее с баба Пена (умира 1967 година)…