Яна Язова: Бенковски

Портата зееше полуотворена. Дежурната сестра, която бе надала сърцераздирателния писък, бе останала вън.

Серафима, подпомогната от групата на сестра Ефросиния и от своята група, в която влизаха най-младите и енергични монахини, изгреба снега, паднал върху отворената порта от нейния триъгълен покрив, и я отвори като вихрушка.

Пред вратата стоеше изправена госпожа Евпраксия!…

Дежурната сестра Евдокия лежеше примряла в нозете й.

— Стига, стига, стани, сестро Евдокия!… — каза тихо госпожа Евпраксия, като се стараеше да внесе спокойствие между сестрите, които изпълниха цялата порта. Всички се мъчеха да й отворят път, да я въведат в манастира и да я приемат с нужното за нейния сан достолепие, но просто се завличаха като вълни около нея. Искаха да я приветстват, но не можеха да сторят това, защото всички ридаеха. Тези жени приличаха на обезумели. Техните викове показваха, че досегашното им мълчание е било страх, техните плачове показваха, че досегашната им твърдост е било отчаяние.

Трябваше само да видят своята госпожа Евпраксия, за да се развърже у тях възелът на страха и отчаянието, за да могат те да се развикат и раздвижат, като оживели. А тя стоеше и ги гледаше отвън манастира, като едно огромно старо животно, страшно в своята измършавялост и грозота. Къде бе скитала толкова дълго време тя? Къде бе гладувала?…

Всички вкупом я въведоха в манастира и навлязоха в магерницата, където денем горяха най-буйните огньове. Тука нейната мършавост се показа още по-страшна сред тия богатства на Горния метох, пред всичкото това изобилие, което бе неин имот.

Младата Макрина грабна канче от лавицата и като ронеше град сълзи от хубавите си очи, спусна се да го напълни с горещо мляко от казана върху печката.

Госпожа Евпраксия седна с изправен кръст срещу огнището и я погледна замислено.

— Ти защо плачеш? — запита я тя. — Колко пъти съм те била!…

— Ах, мила госпожо!… — с глас заплака Младата Макрина. — Кога не си ме била за мое добро?

Игумения Евпраксия се усмихна, а всички жени, които бяха нахлули заедно с нея в магерницата и не знаеха как да спрат сълзите си, се изсмяха. Младата Макрина със своя сърдечен отговор им помогна да се успокоят.

Когато излязоха на двора, от яхъра, в който бе затворен катърът на госпожа Евпраксия, се чу силно, сърцераздирателно цвилене и биене на копита в земята.

Госпожа Евпраксия се върна в Горния метох, както слонът се прибира да умре на своето свещено място.

В първите дни тя се затвори в своята килия тъй, като че ли се погребва. Всичко това, което бе нейна ежедневна грижа в манастира, продължи да сее и да произвежда, без тя да хвърля един поглед върху него. Становете тъчеха килими на „макази“, „китени“ и платове „гриза“, без тя да ги прегледа. Вълни се боядисваха, без тя да похвали улучения цвят или да захвърли неулученото, прежди се предяха от изкусни пръсти, без тя да провери тънката ниша. От сутрин до вечер по-възрастните сестри и тия, които през зимата не бяха особено заети, плетяха вълнени чорапи, известни в цялата страна. Младата Макрина ги носеше за продан в града или в манастира дохождаха прекупчици търговци, които ги изнасяха вън от Калофер, без игуменията да се попазари за тяхната цена. Колари пъшкаха, превили гърбове под чували жито и царевица, но игумения Евпраксия не стоеше вече на прага на мелницата, за да ги посрещне, както трябва. Тя не посрещаше и работниците, които идеха да работят в манастира, не ги ругаеше, когато се размайваха из двора, и не слизаше да ги почерпи с ракия от сини сливи по големите мразове.

Огньове буйно горяха в магерницата, но игуменията не знаеше вече какво се готви в големите казани. Тя се хранеше сама в своята килия, често пъти с твърд хляб и сирене.

Катърът, който чувстваше близкото присъствие на своята господарка, по цял ден пръхтеше невъздържано с широките си ноздри, биеше земята с тежките си копита и я викаше с цвилене, подобно на рев.

Напразно поглеждаха към нейната килия сестрите на Горния метох. Когато чакаха госпожа Евпраксия да се намери и да се прибере в общежитието, те се чувстваха единни, притиснати една към друга от обща скръб, от една грижа и от един страх. Никоя не мислеше за себе си, всички мислеха как да спасят метоха от погубление.

Игумения Евпраксия ги свари в това душевно състояние. Бяха използвали най-доброто нещо, което бяха научили от нея — единодушието… Тъй се бяха вкопчили една за друга с ръце, с души, че бяха заприличали на едно тяло и на една душа.