Яна Язова - Бенковски

След като го обесили, голямата калугерка продължавала да стои върху градския ров. Дошли най-сетне властите, свалили обесения и го откарали в една проста талига. А старата калугерка продължавала да стои върху градския ров. Тя била съвършено премръзнала, току-речи, почерняла от студ, но нито се помръдвала от мястото си, нито знаела какво да прави и къде да иде. Тогава милостивият старец отишел при нея и като я хванал за ръката, казал й с почит: — Света майко, гледам те, часове стоиш тука… Ти ще премръзнеш. Ела, поогрей се в моята къщица! Тя е тук, съвсем наблизичко. Ела и се поогрей край моето огнище, света майко!

Старата калугерка като че ли се събудила, но не отдръпнала ръката си, а покорно тръгнала подир добрия старец. Влезли в къщицата и тя седнала край огъня. Напразно я питали и разпитвали за всичко. Тя не проговорвала, като че ли била сляпа и глуха. Неподвижно гледала в огъня и мълчала.

По едно време, когато навън вече било дълбока нощ, тя се раздвижила, бръкнала в дълбокия вътрешен джоб на расото си, извадила една голяма златна пара и я подала на стареца.

— Вземи — казала тя, като се изправила до тавана. — Кажи: „Бог да прости!…“

Тя си отишла веднага, без да ги погледне, без да каже дума повече.

Сестра Ефросиния веднага се върна в Горния метох и разправи всичко, което бе чула в малката къщица край София. Съветът на монахините се събра на заседание и още веднъж изслуша нейния доклад.

— Те са я убили! — изплака Младата Макрина, която имаше последен глас в съвещанието, но затуй в житейските работи нямаше по-опитна от нея в манастира. — Видели са, че има злато, ограбили са го и са я убили!…

Сестра Ефросиния не се съгласи с нея, защото тя бе видяла с очите си добрите и незлобиви старци, които й бяха разказали от сърце всичко и бяха й показали като светиня златната пара на игуменията.

При това един нов слух се беше прибавил към старите, че някои хора срещнали игумения Евпраксия зад граница. Сестра Серафима пък от своя страна остана несъгласна с тоя слух. Ако госпожа Евпраксия бе отпътувала зад граница, за това щеше да й бъде нужен паспорт, който тя можеше да получи само с нейна помощ от австрийския консул.

Но дали игуменията бе зад граница, или в пределите на страната, за монахините в Горния метох тя без вест бе изчезнала и тяхна длъжност бе да съберат силите си и да организират ма нови основи своя живот и общежитието.

И тъй една вечер съветът ма монахините отново се свика на заседание. Всички знаеха, че тази вечер ще се избира нова игумения на Горния метох, тъй както е била избирана за игумения монахинята Рапсимия, когато в 1740 година игумения Мария се представила… Теоктиста, която огради метоха със здрави зидове и високи порти, когато починала Рапсимия… Исидора Калдарова, когато умряла Теоктиста, и подир пет години монахинята Минодора от Бенчовци, която направила килиите към дола и общата килия, трапезарията, магерницата и стаята за гости… и на 14 януари 1852 година, когато игумения Минодора умряла, избрали за игумения Евпраксия. Оттогава са изминали 21 години. Трябваше ли тъкмо игумения Евпраксия да изчезне тъй безследно за общежитието на Горния метох, след като го беше управлявала до пълния му разцвет цели 21 години? Всички сестри, събрани в съвета, мълчеха. Всички бяха покрусени. Всички стояха с наведени глави. Никоя не смееше първа да се повдигне и да заговори. Никоя не смееше да погребе приживе игумения Евпраксия с някоя дума.

Те стояха с наведени глави и мълчеха, въпреки, че със своето мълчание потъпкваха строгия закон за манастирите от 1732 година, който им повеляваше да си изберат незабавно нова духовна майка.

В това време сестра Ефросиния, която не бе престъпвала никога манастирския канон, стана от пейката и каза с глас, в който имаше молба:

Предлагам да почакаме още малко!

Всички сестри сякаш ожидаха само такава дума, за да скочат на крака и да си отдъхнат с облекчение.

Права си! — казаха те, като искаха час по-скоро да разтурят това злокобно съвещание. — Нека почакаме още малко!…

И дните затекоха отново, пълни с напрежение и очакване. Валяха и валяха снегове… преспи покриваха манастира.

И ето какво се случи в един такъв ден, студен и отрупан със сняг. Откъм портата се раздаде сърцераздирателен писък на една от дежурните сестри.

Всичко, което живееше под расо в манастира, захвърли дневното си занимание, изхвръкна от килиите и се спусна към външната врата. Госпожа Евпраксия ги бе приучила да се събират с най-голяма бързина при нужда и да действат решително и в групи. Началниците на групите първи тичаха към портата, като свикваха монахините към своята група.