Яна Язова - Бенковски

С пълна сигурност е определена актуалната посока: Север — Юг. Четата наистина е хвърковата — тя прелита над огромни пространства и времена, за да я видим в покой само веднъж — в най-съдбоносната точка, в оня възел, от чието разплитане зависи единственото продължение на песента, легендата, историята, жп линията. Подробно се разказва в „Бенковски“ как конниците се грижат за своите коне на Еледжик, как ги подготвят през нощта за похода до гара Белово. Във ведрата се слага по стиска сено, за да не се простудят животните от изворната планинска вода. Очевидците не съобщават толкова подробности за нежността към конете в Хвърковатата чета. Щедростта на романистиката е напълно разбираема.

Конникът срещу ненаситния змей, многоглавата хидра на злото, безчестието, алчността, човекоядството… При погрома на Панагюрище разноплеменните освирепели орди — черкези, трапезундски разбойници, „християни“ от казак алая, башибозуци, низами — са именно чудовище с много глави. Срещу огромното настъпващо туловище, преситено и ненаситно, димящо от кръв, в един момент виждаме в единоборство Георги Джелов. Той поваля деветима. Три пъти по три, а главите на змея стават все повече. И все пак: единоборството е още възможно! Дори и след разгрома на въстанието, революцията, освободителната война.

Истинският трагизъм започва към края на епичните времена. Вечното хищно влечуго намира чудовищно превъплъщение, за което никой не е подготвен. По пътя на конника от Север на Юг се изпречва къщата на кмета в с. Борован: „И на тази къща малките, замрежени с железни решетки прозорчета бяха тъмни като тайнствените на чудовище очи, вечно гледащи, но безучастни към всичко видяно, неотвръщащи на нищо, неми като камъни…“

Ето какво било писано на въоръжения конник, слят като кентавър с най-могъщия български Пегас.

Развивайки всестранно своята мисъл за Балканите като врата, средище, стратегически възел, кръстопът и зависимост на четирите посоки, отприщвани откъм Север, културен пласт — сцена на история, митология и съвременност, авторката на „Бенковски“ по свой начин търси и единството на героите и масите, вождовете и народа. За пръв път в един роман виждаме участниците в Априлското въстание не като чорбаджии и търговци, занаятчии, учители и попове, селяни — орачи и копачи, овчари и говедари. Изграден е съвършено друг образ. Епичната битка започва с общ порив и завършва с единоборства на незнайни достойни хора. Колкото повече се сгъстява трагизмът на разгрома, толкова по-отчетливо се открояват повече и повече единоборци, които загиват като личности, индивидуалности — неподозирани, неспоменавани преди.

Повествованието за последните дни на Панагюрище и Перущица образува едра мозайка от безпримерни единоборства. Подвигът на Спас Гинов и Кочо Чистеменски се е превърнал в общ завършек, композиционен принцип при изграждането на основните глави — те се роят на много и все по-кратки епизоди, къси като предсмъртни стонове и прощални молитви. Възлово е изречението; „Като нямаха повече началници, всеки си стана генерал.“

Селяните в „Бенковски“ са рицари. Пред нас не е някаква „маса“, опиянена от волята и обаянието на вожд, от собственото си отчаяние-въодушевление, от краткото припламване на лудостта всред съня, апатията и безизходицата. Вместо от бита, авторката на „Бенковски“ тръгва от битието. Този път още далеч не е извървян в нашата романистика, социология, социална психология, народопсихология и т.н. Разгръща се смела оптимистична теория за нашия народ, написана в откровено-романтичен стил. Той може да изглежда на съвременния читател и напълно утопичен, но заслужава интерес поне като антитеза на толкова традиционни скептични становища.

„Тия селяни, излезли с оръжие от панагюрските къщи, които се виждаха вече да се рушат и да димят в дола, носеха на челата си отпечатъка на едно битие, в което те бяха опознали издръжливостта на Крума, получавали царски дарове пред стените на Цариград заедно със Симеона, завладявали Адриатика заедно с Асена. Едно битие, причинявало някога пожари, рушило престоли, обезпокоявало инквизицията, враждувало с папите, триста години водило война с армиите на божите заместници. Били някога богомили в България и Византия, патарени в Италия, албигойци във Франция и Германия, тия селяни-роби в Отоманската империя бяха останали рицари.“ Инерцията е толкова силна, че срещу една утопия веднага ще се появят сто антиутопии. И нека! Нима толкова научни антиутопии са накърнили с нещо скромната ненаучна утопия на отца Паисия?