Яна Язова - Бенковски

Чрез прости сравнения авторката на „Бенковски“ приканва читателя към смели и едри съпоставки. Друг автор от същия материал би разгърнал ефектни есета, философско-митологични и историко-епични успоредици. Яна Язова съзнателно ги избягва, остава вярна на своя детски чист разказ.

Бенковски е Едип цар. Райна Попгеоргиева — Жана д’Арк. Гюрга Гинова — Ниоба. Кочо Чистеменски — Александър Македонски и Ахил. Даскал Найден в атаката срещу Стрелча и Васил Петлешков между двете клади в Брацигово извикват сянката на Дон Кихот. Бенковски и Бобеков веднъж изглеждат като Крез и Солон. Излазът на капитан Пармаков с шепа оцелели въстаници из горящия Дряновски манастир се натъква на коварна засада, съпоставена със събитията при Оенския път в сражението при Ватерлоо. Кочо Чистеменски преди събитията обичал да играе ролята на Велизарий върху читалищната сцена в Перущица. Ботевата чета и спартанците на Леонид при Термопилите се сливат в едно изречение. Усойницата, пропълзяла в Оборище, събужда спомен за змията, клъвнала орел в полет преди битката за Троя в „Илиада“.

Виждаме как и чрез сравненията историята е сплетена с митологията в своеобразна нишка на Ариадна, с която се навлиза из лабиринтите на Балканите. Както винаги — не бива да се съмняваме, — скептицизмът ще бъде голям. Не са ли много и хаотични сравненията и успоредниците? Овладени ли са толкова символи и асоциации? Не стига ли прекалено далеч романтично-утопичният унес? Не е ли твърде остаряла поетиката? Би трябвало да се огледаме, преди да отговаряме на въпросите. Вретеното на Ариадна бръмчи сега по всички континенти. В нишките се запридат тъкмо събития и митове плюс някои вторични суровини.

Но да се върнем към Априлското въстание. Наред с неговата обща подготовка незримо зреят единоборствата. Останали сами срещу побеждаващия башибозук и срещу природната стихия — сняг през май, — много български въстаници отхвърлят вътрешната капитулация. Става дума не само за апостолите и войводите, а и за стотици, хиляди хора — горди и непримирими докрай. В Панагюрище Рад Клисаря, Тодор Хайдутина, Стоян Павлета, Петър Щърбанов превръщат всяка къща в крепост, когато цялата организирана отбрана на града е вече напълно разбита. Тодор Велчев, Стоян Канев, Тоно Пенев, Иван Хаджитилев, Иван Шоков, Ана Райкова, Лика Стоянова след рухването на двете преградни барикади в Перущица намират сили за небивали самостоятелни излази (контраатаки). Козлодуйското даскалче, което единствено се присъединява към Ботевата чета, озарява целия й път през спящия Борован и невъстаналата Враца.

В началото или в края, най-често в края, единоборството, самостоятелният избор в най-трагичния миг — ето го често незримото, но безспорно продължение на вътрешната организация, изграждана от Апостола и апостолите върху много стари основи, единствено оцелели от толкова градежи сред превратностите на времето върху полуострова-кръстопът. Пак и пак историята се кръстосва с легендата в единствена по рода си сплав.

Спас Гинов сънува сън: край Перущица, в местността Цинципарец (там неговият баща Иван Гинов намира — не насън — два товара злато и с него помага да се вдигне каменната църква-крепост „Св. Архангел Михаил“, на която е ктитор), му се привижда огромен град. Прояснява се ликът на майка му със златен обръч на челото сред седем негови братя в бойни доспехи. Даскал Петър Бонев се опитва да разтълкува съня трезво, чрез историята: „Цинципарец е бил кръстопътен град с рицарски замъци и кули, ограден с крепостна стена. В Разсечена могила е била намерена златна корона, а в Дууова могила — бойна колесница. Братята, които са се явили пред тебе, са рицарите, които си служили някога с тая колесница.“ За авторката на „Бенковски“ историческото обяснение е отново недостатъчно. Като Касандра пророчицата тя продължава: „Голямата наша мъка днес е разтърсила земята. Изринала е мъртвите да спасяват живите. Най-далечното минало се е съжалило над настоящето. Рицари-храбреци са се повдигнали от нашето безсилие. Сенки са навлекли старите железни доспехи, за да ни укрепят. Мишци, отдавна превърнати в прах, са вдигнали отново щитове и мечове, за да ни помогнат.“

(Когато е бил разчитан текстът на „Бенковски“, породило се е някакво колебание дали Цинципарец е „крепостен“ или „кръстопътен“ град. Както и да се реши този текстологически въпрос, колебанието личеше в машинописния екземпляр.)

Спас Гинов е най-костеливият орех. Неговият кръстопът, жестоко саморазсечен като Гордиев възел, е несравнимо по-сложен от Маркови врата. Авторката само го е загатнала, съвсем трезво преценявайки своите възможности. Трогателна е надеждата на Яна Язова, че в съвременното изкуство и в съвременния хуманизъм, толкова съсредоточени върху личността, ще се търсят нови подходи, подстъпи, мостове по-нататък. Самата поява на Спас Гинов в роман за Бенковски е истина, самозащитена завинаги.