Яна Язова - Бенковски

За обща изненада един ден сестра Серафима оповести в трапезарията, че игумения Евпраксия свиква на общо събрание всички монахини в голямата стая на библиотеката. Покана за „общо събрание“ сестрите никога не бяха получавали от госпожа Евпраксия през тия 21 години. Те я приеха със смутени и разтревожени сърца, тъй като такава покана показваше наистина колко госпожа Евпраксия се беше отдалечила от тях.

Сестрите на Горния метох едва дочакаха да се приготви вечерята, набързо и безшумно се нахраниха в трапезарията и незабавно се качиха в стаята на библиотеката.

Госпожа Евпраксия бе заръчала на Серафима да се отопли добре за вечерното събрание. Четири големи сребърни свещници бяха поставени да горят и осветляват празнично цялото помещение. Те сияеха в сребърни подноси върху четири дъбови масички. Всеки свещник имаше по пет чашки от чисто сребро, от които се издигаха по пет дебели и високи свещи от бял восък, които горяха с равен и чист пламък. Този разкош, който никой в града не си позволяваше, говореше за богатството на Горния метох и за могъществото на госпожа Евпраксия.

Нетърпеливи, сестрите насядаха на прилично наредените в редици столове и впериха очи пред себе си. В последния миг от града се върна и Младата Макрина, която нахлу като студена вихрушка в отоплената стая. Очите й горяха, бузите й бяха зачервени. Уморена и запъхтяна, тя седна виновно при вратата, после скочи и веднага се премести в дъното на стаята, по-далеч от печката.

В това време госпожа Евпраксия влезе и всички станаха на крака да почетат своята началница. Очите им с обич, но и с любопитство се обърнаха да я изгледат. Тяхната игумения изглеждаше вече стара, но с онази старост, която е скръб, не още безсилие и немощ, която е пълна с преживелици, но не е стигнала още до почивка. Тя изглеждаше грозна, с оная грозота, която имат силата и величието, когато са мрачни.

Тя им се стори по-голяма отпреди, защото бе станала кокалеста и изглеждаше по-решителна от това.

Госпожа Евпраксия се изправи пред тях и ги изгледа, както Мойсей, слязъл от Синай, се е възправял и гледал на еврейския народ със скрижали в ръка.

— Седнете! — каза след кратко мълчание тя и сама седна пред една малка дъбова масичка, сходна на тия, върху които по ъглите на стаята бяха поставени сребърните свещници. Стаили дъх, всички сестри насядаха безшумно и повдигнаха към нея глави. Какво ставаше тук?… За какво ги е викала госпожа Евпраксия?… Какво ще им съобщи?… За какво ще им говори?

— Драги сестри — издигна се изведнъж нейният могъщ глас. Тя извади от джоба си някакъв ситно изписан лист и продължи ясно и наложително: — Тази вечер съм ви повикала, за да поговорим по един въпрос, който интересува всички нас. А този въпрос е: Що е вяра ?

Сестрите от Горния метох се спогледаха и наведоха очи. Наистина ли бе потъмняла славата на госпожа Евпраксия?… Всред общата бъркотия, която бе настъпила в нейния манастир, показван доскоро от цялата империя като едно примерно общежитие, госпожа Евпраксия бе поставила 60 стари, изпитани монахини на ученическата скамейка, за да ги пита, като че ли питаше деца. „Що е вяра?“

Монахините мълчаха с наведени глави, но тяхното мълчание нито смути, нито пък изненада госпожа Евпраксия. Тя бе сигурна, че нейните монахини не знаят и не могат да й отговорят що е вяра. Тя не изглеждаше изненадана, но не изглеждаше и огорчена. Беше се приготвила не да ги изпитва, а да ги учи.

— Някои мъдри хора казват — издигна се отново нейният глас, — че вярата е рожба на духа, родена от съзнанието за нашата зависимост от стихиите и природните сили.

А има философи, които казват:

„Вярата не е само задължение, тя е знание какво нещо е човекът и защо той живее на света!“

Силният глас на госпожа Евпраксия застрашително млъкна върху занемялото събрание на сестрите в Горния метох. Наведените глави се изправиха. Значи това наистина не бе проповед, а какво?… Нейният глас им се стори познат. Това бе старият гласна госпожа Евпраксия, който им се заканваше и размахваше над главите им своята ръка.

— За да се живее добре на земята — продължи със силен глас госпожа Евпраксия, — трябва да се разбира какво нещо е животът, какво трябва да се върши в този живот и какво не трябва да се върши!

Ето на това са учили във всички времена най-мъдрите хора у всички народи. Това едничко за всички хора учение е истинската вяра.