Яна Язова - Бенковски

Това задоволство избликваше от чистия студен извор на нейното безстрастие. Несъзнателната усмивка беше блясъкът на този никога не замърсяван извор.

„Нима да не си се цапала някога е такова щастие?“ — питаше погледът на Младата Макрина.

В това време Серафима се обърна и улови този поглед. Макрина отвърна очи, сведе ги към земята и като се обърна, излезе с котешка ловкост от стаята, като стъпваше тихо с големите си плъстени обуща.

На други ден твърде рано Младата Макрина излезе от килията, която делеше със сестра Анисия, и отиде право в тъкачната. Това бе онази дълга килия с четири големи прозореца на едната страна, в която се работеше на осем стана памучни платна, китени одеяла, черги на „макази“ и тънкият вълнен плат „гриза“.

Тя отиде при сестра Евлампия, която наблюдаваше права стана с „маказите“, и каквато изглеждаше недоспала и посиняла от студ, каза припряно и ядосано:

— Дай ми някаква работа, сестро Евлампия! Аз мога да тъка черги…

Сестра Евлампия я погледна, без да изрази някакво учудване. Тя дори се усмихна благо и весело на Младата Макрина. Тази сестра Евлампия имаше две страсти, два еднакво силни змея, които се намираха в постоянна и гибелна борба един срещу други в нейното тяло.

„Аз съм полесражение! — често казваше тя. — Ангелът и дяволът всеки час се борят на живот и смърт в мене!“

Ангелът и дяволът бяха двата змея борци, двете основни страсти в нейния живот. Първата бяха становете. Тя бе незаменима майсторка. А втората — чревоугодието, което тя с нищо не можеше да насити.

Нейният ръст бе по-долу от среден, а тялото й слабо, затуй никоя от сестрите не можеше да си обясни къде отива толкова много храна, която минаваше по пътя на различни превращения през тялото на сестра Евлампия. Тя постоянно дъвчеше, дяволът я принуждаваше да трупа тайни запаси в килията си от най-различни лакомства. Тя тършуваше из магерницата, за да си набави това или онова съблазнително нещо за ядене, което най-много обичаше. — Ще те надвие дяволът, сестро Евлампия — закачаха я сестрите.

Скрий лакомството в килията си и по-скоро тичай на становете при своя ангел!

Когато седнеше на становете, сестра Евлампия за този ден изкупваше греха на своето чревоугодие. Тя се увличаше в работата на своите изкусни пръсти дотолкова, че забравяше какво дъвче в устата си, та било то и най-вкусното, което желаеше на света. Седнала в стана, тя забравяше себе си, своята грешна природа и целия грешен свят, от който се чувстваше една дребна частица.

Като чу желанието на Младата Макрина, тя не се учуди, а изведнъж я разбра. За да не излезе в града, Младата Макрина искаше да се затвори в нейните станове.

— Тъкмо навреме дойде, да смениш сестра Ана, която тази сутрин се оплаква от коремни болки! — отвърна сестра Евлампия. Тя усети в себе си големи морални сили — както подлагаше в становете своя демон на изпитание, тъй да подложи в тях и демона на Младата Макрина.

„Лозето не иска молитва, а мотика!“ И за човешката душа, за да се разкопае, изчисти, изплеви и окастри, за да порасне насаденото в нея и да върже плод, иска се работа!

Сестра Ана наметна на плещите черния си шал и стана, превита надве.

Да ти покажа ли по-напред? — запита тя.

Голямо чудо!… Зная аз да тъка твоите „макази“! — свъсено отвърна Младата Макрина и седна на нейното място в стана.

Сестра Евлампия не й се скара за този незаслужен отговор, нито по-сетне, когато тя започна да блъска бърдото с такава сила, че застрашаваше да го строши.

„Дяволът се бори в нея — казваше си добрата сестра Евлампия.

— Нека да го бие! Нека да го блъска по главата! Дано го убие!… Дай Боже да го погуби!“

Младата Макрина удряше бърдото, додето пот и сълзи покапаха по бузите й. Наближаваше онуй обедно време, когато тя се губеше някъде из града.

Поплачи си, поплачи! — обади се по едно време сестра Евлампия. — По-добре ще ти стане.

Ти като си ми надзорница на стана, не си надзорница на душата ми я!… — озъби й се Младата Макрина, но сестра Евлампия не се разсърди.

— Казвам ти го, защото те обичам като сестра — отговори тя.

Младата Макрина отри сълзите си и продължи да удря. Тя излезе от стана, когато клепалото зачука за обед. Спусна се в магерницата и се нахвърли върху блюдото с ядене, без да вижда какво яде. И другите сестри около нея бързаха да се нахранят, уморени бяха и те, никой нищо не я запита и тя не поприказва с никого. Стори й се, какво те не са забелязали дори, че днес тя е останала между тях. Че днес не е излизала в града. Следобед тя се качи право в тъкачната, влезе в стана и стоя в него до вечерта. Колкото повече наближаваше вечер, толкова лицето й потъмняваше и тя съвършено посърна. Когато излезе по мръкнало от стаята на становете, приличаше на човек, който не е блъскал цял ден ръцете си, а своята глава. Тя изглеждаше пребита от мисли и решения. Тези решения тя чувстваше, че е вземала против своята младост, против своето щастие, против своя живот. Нейният подивял поглед я уподобяваше на човек в пустиня, който не вижда спасение.