Яна Язова - Бенковски

Всяка вяра трябва да бъде само отговор на нашия въпрос: „Как да живеем на света?“

За да може човек да живее добре, той е длъжен да знае какво трябва да прави и какво да не прави. Истинската вяра се състои в това, да се знае оня закон, който стои най-високо от всички човешки закони и е един за всички хора по света. Истинският закон по света е така прост, че никой не може да оправдае лошия си живот, като каже: „Аз не го знаех.“

Този закон гласи: „Любов към ближния!“

Като ви казвам: „Това е законът!“ — аз ви казвам: „Това е върхът!“ Прочее стремете се към него!

Йоан е казал: „Който рече: аз обичам Бога, а брата си ненавиждам, той е лъжец, защото, който не люби брата си, когото вижда, как ще люби Бога, когото не вижда. Братя, нека се любим един други!…“

Събраните да чуят тия думи обитателки на Горния метох още веднъж размениха помежду си погледи, пълни с недоумение. Те никога не бяха чували такова нещо от устните на своята игумении Евпраксия. Двайсет и една година, откакто управляваше манастира, тя бе споменала толкова пъти името божие, когато се каеше, че е затрупала душата си със земни грижи, които й пречат да се моли. Монахините отдавна бяха свикнали да гледат Новия завет на госпожа Евпракси, в хубава кожена подвързия, да лежи забравен седмици и месеци върху някой стол или маса в манастирската черкова. Откъде сега й бе хрумнало да изрови из пепелта на своята памет тия цитати за „любовта“! И тъкмо за любовта колко малко й приличаше да говори на тяхната стара и грозна госпожа Евпраксия!… Такива думи я уподобяваха на един грамаден звяр, на рошава мечка, която се мъчи да покрие кожуха си със сватбено було. Не, те не можеха да кажат, че булото на любовта много им харесва върху козината на госпожа Евпраксия!…

Защо и тя не се откажеше от това си намерение и да приеме стария си грешен образ, който им беше близък и познат и който те толкова много обичаха?…

В това време гласът на игуменията се издигна със застрашителна сила и ги изтръгна из всяко заблуждение. Да, тука ставаше нещо!… Тяхната началница никога досега не ги бе мамила.

— В младостта си хората лесно се заблуждават. Те не знаят, че истинската цел на живота е любовта, и затуй поставят за цел на своя живот удовлетворението — прищевките на тялото. Защо?… Защото наричат с едно име любовта към ближния, която е духовна любов, и любовта на мъж към жена и на жена към мъж, която е плътска любов. Но да правите такава грешка можете най-малко вие, духовни сестри, защото едната любов е глас на Бога, а другата любов е глас на животното!

Прелестите обаче на страстта мамят хората, както светулките над блатата примамват пътниците в смъртоносните тресавища. Както нощната пеперуда хвърчи към огъня въпреки опасността да си изгори крилата, както рибата глътва червея въпреки възможността да е прикачен на някоя въдица. Така и ние сигурно знаем, че блудството ще ни увлече в бездна, ще ни изгори, ще ни погуби, но въпреки това пак му се даваме.

Черните слушателки в библиотеката настръхнаха и скришом отправиха погледи към Младата Макрина. Тя стоеше отстранена в дъното на стаята, далеч от печката, сгорещена от последното си тичане из града, все още с пламнал поглед, донесен от своите лутаници, все още със зачервени бузи, по които цъфтяха репите на нейните заблуждения. Оттам внасяше тя в манастира и своето ново веселие, което дразнеше и възмущаваше духовните жени.

При последните думи на госпожа Евпраксия тя застана нащрек. Пламъкът в очите й угасна и след миг те блеснаха остро, да прикрият нейните опасения. Две силни червени петна и шиха върху розовината на нейните бузи.

Но можеха ли такивато думи на госпожа Евпраксия да се отнасят до веселия живот, който Младата Макрина водеше от някое време насам, като тичаше между манастира и града? Игуменията не излизаше от своята килия, а при нея имаше достъп само сестра Серафима, която се занимаваше с книжовен труд и никак не се интересуваше от живота на Младата Макрина. Чрез кого другиго може да е наблюдавала госпожа Евпраксия ежедневния живот в манастира? Нима тя имаше очи, които могат да гледат през стените?

А гласът, който четеше, продължи ясно и твърдо:

— Тъй е, младите хора имат много пътища, гладки пътища, и по тях се върви с голямо веселие. По тях се върви приятно и далеко се стига, уви, толкова далек, че когато поискат да се върнат на стария праведен път, те няма да знаят вече как да се върнат. Тогава те трябва да продължат напред и да вървят все по-далеч и по-далеч, додето се скрият от очите на света в погибел.