Яна Язова - Бенковски

Тя се върна в килията си и като я намери студена, нахвърли се върху сестра Анисия:

— Нима ти и в такова студено време мързелуваш по цял ден и не искаш да запалиш печката?… Готова си да ме чакаш до среднощ да се върна и да я запаля!

Знам ли кога ще се върнеш? — каза двусмислено сестра Анисия, която не можеше да позволи една скитница като Младата Макрина да й се кара и да я има за своя прислужница. — Аз прекарвам денем в дежурната стая или в магерницата, а там печките горят денонощно.

Младата Макрина изфуча навън и въпреки виелицата, която бе започнала, нацепи дърва на двора. Подир това тя нарами цепениците, качи се в килията си и ги тръсна с оглушителен шум зад вратата. Скоро в малката тенекиена печка суровите дърва започнаха да пращят, да хвърлят рояк искри, а когато се разпалиха добре, тенекията започна да се начервява от едната страна и да хвърля върху нея остра, но приятна грейка. Младата Макрина донесе запаленото газениче при печката и седна да плете вълнен чорап. Сестра Анисия я наблюдаваше учудена, свита на кълбо върху одеялото на леглото си. Искаше да я запита защо днес не е излизала в града, но не смееше поради намръщения й поглед, а и не искаше, като много по-възрастна от нея, първа да й се отсърди и да й заговори.

Младата Макрина усилено плете вълнения чорап до късно през нощта, когато газеничето започна да пръска искри от черните си изсъхнали нищелки, свити на фитил, и скоро подир това угасна.

Сестра Анисия, която също така не можеше да заспи, видя как тя стана за последен път от ниското трикрако столче, донесе последната цепеница и с душманска ръка я захвърли сред грейналата жарава на малката тенекиена печка.

„Сън не я хваща!“ — мислеше сестра Анисия.

Младата Макрина си легна за малко тази нощ, спа лошо, но на сутринта първа се яви в тъкачната килия на сестра Евлампия и без да губи минутка време, седна в своя стан и заудря бърдото.

— Ти много си подранила, душичке! — извика сестра Евлампия, която като надзирателка първа влизаше в тъкачната и сега облизваше с голяма охота едно препечено сладко кравайче, поръсено със сусам. — Искаш ли сусамено кравайче?

— Не ми се яде! — кратко отговори Младата Макрина.

— Защооо?… Много е сладко!

— Защото не мога да търпя хора, които са постоянно гладни, и не мога да гледам уста, която постоянно дъвче! — извика Младата Макрина с ярост.

Сестра Евлампия се изчерви от смущение, но тъй като й се стори срамотно да изплюе сдъвкания залък от сусаменото кравайче в шепата си, при това то беше тъй сладко и ароматично, тя се задоволи да се отдалечи в дъното на стаята и да седне в своя стан, върху който тъчеше тънък вълнен плат „гриза“.

„Дяволът още повече мъчи нашата хубавица! — каза си тя. — Дали ще удържи до довечера?“

Но Младата Макрина остана в своя стан до късно вечерта, а се яви на работа и на третия ден. Не бе дошло още обед, когато тя стана с пребледняло лице, с изпотено от усилия чело, отиде при сестра Евлампия, която работеше на последния стан, и й каза задъхано и отривисто:

— Аз трябва да отида за малко в града!

Сестра Евлампия наведе съкрушено очи към тънката вълнена нишка, която прекарваше, като не знаеше какво би могла да отговори. Да й запрети — нямаше тази власт. Да я изпрати при госпожа Евпраксия — не смееше. Затуй тя стоеше с наведени очи, съкрушена и потънала в мълчание.

— Чу ли?… Трябва да изляза веднага! — повтори тихо и невъздържано Младата Макрина.

Бог с тебе, сестро! — едва отвори уста да отвърне сестра Евлампия и като наведе глава, не я вдигна, додето вратата на килията не се затръшна.

Не издържа! — проплака един глас в сърцето на сестра Евлампия. — Дяволът надви в нея. Сега тя повече никога няма да се върне в метоха!

Какво бе нейното удивление обаче, когато час по-късно Младата Макрина отвори вратата и влезе в килията. Смирената Ана, повикана веднага да я замести, стоеше, пребледняла от болки в корема, на нейното място. Младата Макрина се изправи пред нея и с тих глас й каза:

— Ти си болна, сестро Ана, защото си дошла?

И като каза това, тя наведе очите си.

Сестра Ана вдигна своите страдалчески очи към нея и я погледна тъй, сякаш й казваше: „И ти си болна, сестро Макрино!…“ Но си замълча, стана и излезе от тъкачната, след като размени дълъг и многозначителен поглед със сестра Евлампия.

От този ден Младата Макрина се смири и утихна. Здравата й ръка не блъскаше бърдото до скъсване на памучната основа. На обед тя слизаше в трапезарията и обядваше до сестра Анисия, а вечер, когато замръкнеше, се прибираше право в своята килия и намираше малката тенекиена печка запалена и край печката сложено малкото пушливо газениче и две трикраки столчета. Сестра Анисия сядаше на едното с вълнен чорап в ръка, а Младата Макрина сядаше на другото и дебелите шишове заиграваха в нейните пръсти.